През 1989 г. Югославия е федерална държава, състояща се от шест републики, Словения, Хърватска, Босна и Херцеговина, Македония, Черна гора и Сърбия. Разпадането на Югославия през последното десетилетие е кърваво и продължително. През 1991 г., словенската и хърватската независимост бе белязана от въоръжен конфликт, а следващите четири години войната в Босна и Херцеговина е централно етап, а след това в края на 1990-та, въоръжен конфликт в Косово, завършващ с бомбардировки на НАТО на Сърбия и Черна гора.
Причините за разпадането на Югославия, често са разположени в рамките на самата бивша Югославия: по-дълготрайни етнически различия в териториалните амбиции на сърбите. Търсенето на местни или вътрешни обяснения за нестабилност в региона е произвело господстващ възглед, че избраните правителства не могат безопасно да се справят с техните собствени политически проблеми и представлява международна намеса, когато е необходимо да се запази демокрацията и човешките права. По мнение на много коментатори, кръвопролитията може да бъдат преодоляни или минимизирани, като международната общност поеме повече про-активни отношения към ситуацията и решителни действия за предотвратяване на избраните лидери от разбъркване етническия котел на Балканите.
През 1989 година се появяват подходящи условия за разпадането на СФРЮ. Краят на политическата система на Източна Европа през 1989 година същевременно е и начало на демократизацията на тези страни. От тогава се поставя и начало на новата външна политика на САЩ и Западна Европа спрямо източноевропейските страни и в частност спрямо СФРЮ. Новите световни събития изоснови променят съотношението на силите в международната политика и съотношението на силите в самата СФРЮ. Те същевременно повдигат въпроса за оцеляването на политическата система на СФРЮ. Американските и западни политици изискват промяна на политическата система на Югославия и демократически преход.
Изчезването на източно-европейската политическата система и изисквания за промяна в СФРЮ поставя оцеляването на СФРЮ под въпрос. Необходимостта за промяна на политическата система на СФРЮ и външната политика са двата фактора, които най-много влияят на разпадането ѝ. Скоростта на развитието на нещата по-късно отварят други въпроси. Отговорността за разпадането ѝ е на политиците. Сърбия (а с нея СФРЮ) има нещастието точно през 1989 година да я управляват политици, които се интересуват само от властта.
Формалната причина за операция „Обединена сила” на НАТО е отказът на Слободан Милошевич да допусне умиротворителните сили на ООН на територията на Югославия. До решението за намеса на НАТО в косовския конфликт се стига след продължителен период на дипломатически инициативи, в чиято основа е защитата на човешките права на албанците и прекратяването на етническото прочистване. Въоръжените бунтове на косовските албанци, най-големият от които е през 1988г., и съпътстващите ги терористични актове са проблем за целостта на Югославия още преди овладяването на властта от Милошевич. Те са потушаване от федералните сили за сигурност и армията по особено жесток начин още в Титова Югославия. Етническото прочистване на косовските албанци започва през 1992г. и продължава до края на март 1999г. въпреки това въпросът за човешките права е поставен на дневен ред едва след умиротворяването на Босна през 1995г. Интересно е да се проследи как тази идея еволюира в политиката на САЩ и отбранителната доктрина на НАТО. В „Стратегията за национална сигурност на САЩ през новия век” от 1997г. все още става дума за „излизане на силите на НАТО от Босна в края на мисията на ЕСФОР” и „възстановяване автономията на Косово от Сърбия”. За човешките права се споменава само доколкото САЩ подкрепят „усилията на Международния военен съд по отношение на бившата Югославия”. Декларира се: „Ние дълбоко сме разтревожени от продължаващите кръвопролития в Косово, заплашващи сигурността и стабилността в целия балкански регион. Твърдо сме убедени, че проблемите в Косово най-добре могат да бъдат разрешени по пътя на отркрит диалог между белградските власти и лидерите на косовските албанци. Стремим се към мирен изход от кризата, гарантиращ възстановяването на хуманитарните и политическите права на албанското население в Косово, които системно са нарушавани с премахването от Белград на автономията през 1989г. За постигане на тази цел НАТО разглежда новите възможности за пресичане на насилието над гражданското население в Косово и стабилизацията на военната обстановка в региона”. Както се вижда, през 1998г. САЩ и НАТО все още смятат, че единственият начин за решение на косовската криза са мирните преговори и възстановяването на автономията на Косово в рамките на Югославия.
Почти всички изследователи са единодушни, че тероризмът, осъществяван от „Армията за освобождение на Косово” (АОК), принадлежи към религиозния тип, мотивиран от ислямския фундаментализъм примесен с марскизъм, маоизъм и териториален сепаратизъм. АОК действа като всички терористични организации: първо предизвиква органите на реда, а след това разчита на мащабни ответни репресивни действия, които да настроят албанското население срещу сръбската полиция и армия и срещу самото сръбско население. За пет месеца, от есента на 1997г. до пролетта на 1998г., сепаратистите убиват 33 граничари и 62 полицаи, а в своите лагери държат като заложници 262 души от неалбанска националност. Получава се един омагьосан кръг от насилие, при който културните различия са просто достатъчният допълнителен фактор, който подсилва етническата нетърпимост между албанци и сърби, водещ до крайна сметка до етническо прочистване на областта. В интерес на истината трябва да се отбележи, че сръбското ръководство не желае етническо прочистване на областта поради страх от външна намеса, но в същото време не е в състояние дозирано да използва сила поради интензивния албански тероризъм и очевидната готовност на самото албанско население да стимулира подобен геноцит като част от стратегията за дискредитиране на Белград. По-късно се изяснява, че в някои косовски села населението напуска домовете си именно по заповед на АОК, което говори за провеждането на планирани действия.
През пролетта на 1998г. на Белград е предложено да сключи „промеждутъчно” съглашение, според което НАТО да вкара в Косово 30-хиляден контингент, който да обезпечи демократичните избори. Предвижда се избиране на собствен парламент и президент. Белград оценява този документ като откровено вмешателство във вътрешните си работи, като опит за отделянето на Косово от Югославия. Отказът на Белград е мотивиран и от обстоятелството, че през лятото на 1998г. бойните действия вземат обрат в полза на сръбските сили за сигурност, които унищожават водещите формирования на сепаратистите, а албанската въоръжена съпротива е пред пълен крах.
Докато в Косово междуетническото напрежение расте, приготовленията на НАТО за военна интервенция са в пълен ход. Развръщането на въздушната групировка започва през юни 1998г. под формата на сплашващо въздушно учение „Решителен сокол”. Около 100 натовски самолета прелитат през Албания до границата със Сърбия на север, след което поемат на изток в рамките на албанското и македонското въздушно пространство. Демонстрацията на сила е еднодневна, но показва колко бързо НАТО може да концентрира въздушна мощ на евентуалния театър на военни действия. В хода на въздушното учение са осветени сръбски радари и са локализирани позиции на зенитни ракети. Американските военни оператори считат, че противовъздушната отбрана на сърбите ще бъде съкрушена в рамките на седмица. След което ще може безпрепятствано да бъдат атакувани сръбските сили в Косово. Идеята на първата фаза е материалната база в отделните райони да не бъде атакувана – да се държи като заложник, но да се удари по разположените на бойното поле техника и сили.
„Сдържането” трябва да се осъществява по метода на т.нар. „смъртоносна кутия”, използван от военновъздушните сили против иракските сили в Кувейт. Целите и районите се поразяват систематично, като след всяко въздушно нападение обозначеният район се сканира, виждат се промените и реално се контролират предвижданията и предислокацията от въздуха. Новите системи оръжия, като безпилотния самолет „Хищник”, в допълнителна степен засилват американската увереност в крайния успех.
Непосредствената подготовка за бойни действия започва в началото на есента на 1998г., като развръщането на натовската въздушна армада преследва две цели – да сплаши Милошевич, като го направи по-отстъпчив, това е стратегията на принудата в нейната пълна мярка, а при отказ да е готова за провеждането на ефективни въздушни удари, които трябва да пречупят сръбската воля за съпротива. Сплашването се комбинира с преговори, в които главната действаща фигура е Холбрук, действащ по босненски шаблон – заплашва Милошевич в присъствието на американските военни, които поясняват колко мащабни, точни и ужасяващи ще са въздушните удари.
По настояване на генералния секретар на НАТО Х. Солана и ген. Кларк в НАТО е получено „искане за активиране”. Това е вторият етап в процедурата за упълномощаване на Алианса за предприемане на военни действия. По американски канали е решено да се иска следващо ниво на готовност – „заповед за активиране” – третата и окончателна стъпка в рамките на процеса на оторизиране на силите, нещо като застраховка срещу Милошевич.
На 15 октомври генералният секретар на НАТО Хавиер Солана, Уесли Кларк и генерал Клаус Науман, председател на военния комитет на НАТО, посещават Белград. Срещата им с Милошевич е хладна, почти враждебна, но резултатна. Югославският лидер се съгласява да изтегли допълнителните военни и полицейски части от размирната област. Това е потвърдено и на следващата среща на Кларк е Милошевич, където исканията са радикализирани – 4000 сръбски полицаи и войници трябва да напуснат Косово.
Възползвайки се от положението, АОК веднага вкарва в опразнените от сърбите райони свои сили, въпреки намесата на международните наблюдатели. Ситуацията се усложнява и от уволнението на началника на генералния шаб на Югославката армия Момчило Перишич, противник на директния конвенционален сблъсък със силите на НАТО. Към края на декември сръбските сили подновяват своята офанзива. Следва нов етап на преговори примесени със заплахи кулминацията на които достига по време на конференцията в Рамбуие. До там обаче се стига след инцидент.
Преминаването на границите на традиционните дипломатически средства за защита на човешките права от обществеността в западноевропейските страни и САЩ е предизвикано от малко известен инцидент. Масовото убийство в с. Рачак (Косово) на 15 януари 1999г. е напълно забравено след ескалацията на конфликта в неговата военна фаза. Буквално няколко часа след инцидента в ранната утрин на 16 януари на местопрестъплението – в едно дефиле в покрайнините на Рачак, пристига екип от наблюдатели от Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), начело с Уилям Уокър. Представителите на ОССЕ заявяват, че разполагат с неоспорими доказателства за масово убийство и обезобразяване на невъоръжени цивилни лица. Повече от тях са затреляни от упор. Едновременно НАТО привежда в повишена бойна готовност бомбандировачите си, дислоцирани във военновъздушната база „Авиано” (Италия). Малко известен факт, свързан с Уилям Уокър е, че той е щатен служител на ЦРУ. Официалните югославски власти настояват, че жертвите са партизани от АОК, убити при сраженията за превземането на с.Рачак от сръбската милиция на 15 януари 1999г. При бягството им в гората над селото терористите попаднали в засада, на която се дължи големият брой убити. След изтеглянето на сръбските сили за сигурност масовият гроб е подготвен за медиите във вида, в който е разкрит.
Интерес представлява промяната в позициите на САЩ и НАТО по отношение на средствата за решаване на косовския конфликт, която се развива синхронно с ескалацията на медийната кампания около инцидента в с.Рачак. Два месеца след разкриването на масовия гроб на срещата на върха във Вашингтон (23-24 април 1999г.) НАТО приема нова стратегическа концепция, в която изрично заявява, че се ангажира с управлението на кризи и мироопазващи операции на ООН и ОССЕ. По този начин пактът изгражда вътршната си нормативна база за бъдещата военна намеса в Югославия.
Фактите недвусмислено показват, че зад инсценирания повод за интервенция на военновъздушните сили на НАТО в Югославия стоят геостратегическите интереси на някои негови членове – преди всичко на САЩ, Германия и Великобритания. Те са заинтересувани от свалянето на Милошевич като проводник на руското влияние на Балканите в опасна близост с централноевропейските държави. Особено обезпокояващо за страните от НАТО е решението на югославския парламент, взето в началото на 1999г., за присъединяване на федерацията към съюза Русия-Беларус. Недопустимо за западните съюзници е установяването на руски военни бази до границата на НАТО (Унгария) и крайбрежието на Адриатическо море (Черна гора). След въздушните удари през ноември 1999г. НАТО създава нова термннология, според която военната намеса във вътрешните работи на чужди държави е квалифицираната като „хуманитарна интервенция”. В едноименната си резолюция от 15 ноември 1999г. Северноатлантическата парламентарна асамблея настоява „правителствата и парламентите на страните, членки на НАТО... да развият ясен набор от международни правила, позволяващи хуманитарна интервенция в случай на солидни нарушения на човешките права... и да ги препоръчат за одобрение от ООН”. Жертвите на първата хуманитарна интервенция на НАТО в Югославия възлизат на над 2000 души, убити в резултат на бомбандировките.
До решението за военна намеса на НАТО за урегулиране н конфликта в Югославия се стига в резултат на продължителни неуспешни или временно ефективни дипломатически инициативи от страна на различни европейски и междунарони организации. Изясняването на целите и средставата на хуманитарната интервенция на Северноатлантическия съюз в Косово през лятото на 1999г. следва да се разгледа в контекста на цялостния развой на кризата в биша Югославия, започнала в Босна и Херциговина от началото на 90-те години на XX век.
Първоначално преобладаващата нагласа на европейските държави (влючително на Великобритания и Испания) и САЩ в покрепа на целостта на Югославия намира отражение в рамките на няколко последователни международни конференции. Държавният секретар на САЩ Дж. Бейкър лично предава на федералните и републиканските власти в Югославия посланието в смисъла на общата декларация, приета от Съвета за сигурност и сътрудничество (СССЕ) на заседание в Берлин на 19 юни 1991г. с участието на делегати от Европа, САЩ и Канада. Становището на Великите сили обаче не е в състояние да предотврати обявяването на Декларацията за независимост на Словения и Хърватия на 25 юни същата година. Опит за ограничаване на населението в Югославия и нов апел за запазване на нейната териториална цялост е направен и на съвещанието, свикано под егидата на Центъра за предотвратяване на конфликти във Виена на 2 юли 1991г. Съветския съюз, който в този период също е застрашен от разпадане, безрезервно защитава целостта на своя важен в стратегическо отношение балкански сателит. Италия, Великобритания, Полша, Чехословакия и Унгария изразяват загриженост за спазването на човешките права в региона. С развитието на босненската криза за страните, поддръжници на статуквото, става ясно, че промяната на границите е неизбежна. По време на мирната конференция за Югославия, открита на 7 септември 1991г. в Хага, западноевропейските държави участнички единодушно, макар и с известни резерви, подкрепят правото на самоопределяне на републиките от Югославия, залегнало като осми принцип в Заключителния акт от Хелзинки, с който противниците на югославската цялост аргументират позициите си.
Усилията за търсене на мирно решение на босненската криза преобладават докъм края на 1992г. В рамките на тази инициатива с Резолюция 721 от 27 ноември 1991г. Съветът за сигурност на ООН принципно одобрява разполагането на мироопазващи сили в няколко района на Хърватия, означени като „защитени зони” (Източна Славония, Западна Славония и Краина). На 9 януари 1992г. Съветът за сигурност на ООН приема Резолюция 727, с която подкрепя предложението на генералния секретар Бутрос-Бутрос Гали в Югославия да се изпратят 50 офицери, които да подготвят условията за въвеждане на 10 000 „сини каски”. На 21 февруари е приета Резолюция 743, с която се създават ЮНПРОФОР. Численият им състав възлиза на 14500 души, изпратени в Югославия за период от 12 месеца. По настояване на френското правителство пред Съвета за сигурност на контингентите от умиротворителните сили се дава право да отговарят на стрелба срещу тях. Последвалите инициативи за мирно уреждане на кризата в Босна и Херциговина са основно под егидата на Международната конференция за бивша Югославия (МКБЮ), учредена през септември 1992г. с цел да привлече ООН в съвместните европейски дипломатически мероприятия.
Отлагането във времето на военната интервенция в конфликта е обусловено, от една страна, от концептуалния спор за пристъпване към силови методи и намеса във вътрешните работи на Югославия, а от друга, от необходимостта от задълбочаване на интернационализирането на кризата. Обвързването на НАТО и ЕС с конфликта, ситуиран извън територията на страните членки, ознаменува съгласуването на политиката на представителите на целия западноевропейски свят в отговор на потенциалните заплахи от етническо, религиозно, икономическо и политическо естество за европейската и международната сигурност. Генералният секретар на НАТО Манфред Вьорнер подчертава, че се ангажира да направи необходимото за по-ефективното въздействие върху конфликта на Югославия – дори със средствата на военната сила, но при условие, че те са наложителни и че решението за използването ѝ бъде подкрепено от всички страни, членки на съюза.
Политическата база за ангажиране на пакта в умиротворяването започва да се изгражда в резултат на среща на Северноатлантическия съвет в Осло на 4 юни 1992г., когато външните министри на страните членки обявяват принципна готовност за подкрепа на дейностите за опазване на мира, ръководени от ОССЕ, с уточнението, че за всеки отделен случай ще прилагат собствени процедури. Принципният въпрос за военната намеса се обсъжда на няколко международни форума. На срещата на ОССЕ в Стокхолм през декември 1992г. държавният секретар на САЩ Лорънс Игълбъргър призовава извършителите на престъпления в Босна и Херциговина да бъдат осъдени и да се предприемат военни действия срещу Сърбия. Първоначално военните среди в САЩ се въздържат от категорична подкрепа за евентуална военна операция от типа на „Пустинна буря”. Според тях съществува опасност да се премине към позиционна война в отделните огнища на напрежение в Югославия. Позицията на американското политическо ръководство в полза на военната интервенция се споделя от Франция, Холандия, Швеция и Турция. Франция е инициатор на резолюция за използване на сила в зоната, забранена за военни полети. По искане на ООН военните органи на НАТО започва да разработват планове за военни действия. Готовността на САЩ и останалите държави от съюза за военна намеса е отразена в Декларацията за бивша Югославия на сесията на Съевета на НАТО в Брюксел (16-17 декември 1992г.). Тя е приета от Великобритания, Германия и Гърция с резерви по различни съображения. Сдържаността на английската подкрепа е продиктувана от опасения за сигурността на международния контингент от „сини каски” в Босна и Херциговина. Германският министър на външните работи Клаус Кинкел призовава съюзниците от НАТО да не предприемат военни действия до пълното изчерпване на дипломатическите средства за разрешаване на конфликта. Гърция изразява силно безпокойство по повод евентуална въоръжена акция на пакта поради непосредствената си близост до огнището на конфликта, както и поради традиционно добрите си отношения със Сърбия.
Възможността за военна намеса е дискутирана и в ръководния комитет на МКБЮ в Женева – а разширено заседание от 13 до 20 декември 1992г. с участието на 31 държави. Определящ глас при утвърждаването на мирните средства за намеса има Русия. Парламентът предварително е умпълномощил руския представител в МКБЮ да наложи вето в случай, че се стигне до решение за военни действия. Паралелно с преговорите в Женева Турция инициира среща на външните министри на балканските страни в Истанбул (25 ноември 1992г.) с участието на външните министри на Австрия, Унгария и Италия. Настоятелното искане на Турция за военна намеса е бойкотирано от Сърбия и Гърция, които отказват да присъстват на срещата. Конференцията в Истанбул подкрепя решенитео на ООН да изпрати ограничен контингент от наблюдатели в Македония и препоръчва същият принцип да се приложи спрямо Косово, за да се предотврати избухването на нова балканска война. В стремежа си да наложи силова политика по отношение на югославската криза Турция си осигурява подкрепата на Организацията „Ислямска конференция” (ОИК), чийто председател е по това време. На среща в гр. Джеда (3 декември 1992г.) участващите представители на повече от 50 мюсюлмански държави декларират готовност да нарушат оръжейното ембарго за Югославия, ако до 15 януари 1993г. не бъде постигнато политическо решение на конфликта. Крайната степен на ангажиране на ОИК със силовата политика на Турция се изразява в доставка от страна на Ирак на оръжие за босненските мюсюлмани и частие на доброволци във военните действия, които се възприемат като свещена война (джихад) за отстояване на панислямизма.
Поради опасността от масово противопоставяне между християнската и мюсюлманската общност в бивша Югославия и от разширяване на конфликта в Косово и Македония европейските съюзници от НАТО постепенно преодоляват сдържаността си към силовата политика, провокирана от САЩ и Туция. От началото на 1994г. натежават аргументите в полза на силовата интервенция. По повод експлозията на пазарния площад в Сараево, където са убити много цивилни граждани, на 5 февруари 1994г. НАТО отправя ултиматум към босненските сърби да преместят тежките си оръдия на 20 километра от Сраево под заплаха от въздушни удари. На 7 февруари 1994г. на среща в Брюксел външните министри на страните членки на Европейския съюз, се споразумяват при необходимост да упълномощят НАТО да нанесе въздушни удари. Два дни по-късно в Брюксел НАТО взема решение за използване на военна сила срещу босненските сърби. На 15 февруари Съветът за сигурност на ООН също подкрепя ултиматума на пакта. Благодарение на посредничеството на руския заместник-министър на външните работи Виталий Чуркин сърбите изпълняват условията за ултиматума и въздушните удари се отлагат. Позициите на оттеглилите се сръбски части от Сараево са заети от руските войски в съствата на ЮНПРОФОР. По този начин на практика Русия и САЩ поемат инициативата в международноито сътрудничество за Босна и Херциговина.
В разгара на кризата в Босна през април 1994г. пактът реално пристъова към нанасяне на въздушни удари върху позициите на сърбите, обсадили мюсюлманския анклав Горажде, въпреки негодуванието на Русия, че действията му не са съгласувани с нея. В края на август 1995г., в изпълнение на резолюциите на Съвета за сигурност на ООН с цел защита на мирното население в Сараево и другите „защитени зони” след атентата на босненските сърби, самолети на НАТО извършват нападателна акция срещу обекти на босненските сърби. Чрез въздушните удари на НАТО държавите от контактната група преминават от стратегия за регулиране на конфликта посредство операциите на ЮНПРОФОР за поддържане на мира към пряко военно ангажиране.
След посписване на Дейтънското споразумение усилията на международните институции за овладяване на кризата се насочват към Косово и Метохия. Първоначално приоритет имат отново мирните средства. Още на 16 април 1992г. страните, членки на СССЕ, приемат Декларация за правата и защита на етническите малцинства в Сърбия. На 13 август на сесия на СССЕ в Прага е взето решение за изпращане на постоянна мисия в Косово. В рамките на Женевската конференция през октомври 1992г. е създадена специална група за Косово. На 20 август 1993г. подкомисията на ООН за малцинствените права приема в Женева „Резолюция за Косово”, с която осъжда Съюзна република Югославия за нарушаването на човешките права на албанците в автономната област.
Мерките за предотвратяване на евентуален етнически конфликт в Македония се провеждат като форма на превантивна дипломация. На 11 декември 1992г. Съветът за сигурност на ООН приема Резолюция 795, която предвиждат като форма на превантивна дипломация. На 11 декември 1992г. Съветът за сигурност на ООН приема Резолюция 795, която предвижда установяване в Македония на международен контингент под егидата на ООН (ЮНПРЕДЕП). В началото на 1993г. започва разполагането на 700 скандинавски войници от силите на ООН по границите на републиката със Сърбия, Косово и Албания. Ангажирането на САЩ с разполагането на американските войници на територията на Република Македония е обвързано с идеята на президента Клинтън за удържане на конфликта в първоначалните му граници. Тя е лансирана като алтернатива на отхвърлените от европейските съюзници на САЩ доводи за предприемане на въздушни атаки срещу сръбските позиции в Босна и Херциговина.
Още в началото на косовската криза американският президент намеква, че е възможна военна интервенция на САЩ срещу евентуална агресия на Сърбия в Косово. След посещението на Ибрахим Ругова във Вашингтон през юни 1995г. Конгресът на САЩ приема законопроект, според който санкциите срещу Югославия се обвързват с прекратяване на сръбския контрол над Косово. В резолюция на Камарата на представителите на Конгреса от 29 юли 1996г. се препоръчва „правителството на Косово да упражнява законния си мандат като представител на народа на Косово”.
Доказателство за значимостта на геостратегическите интереси на Балканите на съюзниците от НАТО, инициирали въздушните удари през пролетта и лятото на 1999г., е дръзкият прецедент, който НАТО поставя, като предприема бомбандировките, без да е получил мандат от Съвета за сигурност на ООН. С този акт съюзниците нарушават нормите на международното право, както и чл. 1 на Северноатлантическия договор, който гласи, че страните по него се задължават да се въздържат от заплаха със сила или от нейната употреба по начин, несъвместим с целите на ООН.
Самостоятелното решение на НАТО за въздушни удари е мотивирано от увереността, че основният защитник на югославското статукво – Русия, както и другата велика сила, съперник на САЩ за световно господство – Китай, биха наложили вето на Съвета за сигурност по въпроса за одобряване на военната намеса. Посоченият прецедент може да доведе до съществени структурни и доктринални промени в НАТО, както и да евентуални изменения в Устава на ООН. Възможните промени биха били обусловени от видоизмененията в естеството на преобладаващите съвременни военни конфликти, трансформирани от междудържавни във вътрешнодържавни. Вътрешното насилие и състоянието на гражданската война според действащия понастоящем Устав на ООН се разглеждат като проблем на вътрешното правораздаване. Наложително е санкционирането на употребата на сила от външните фактори (държави и органицазии) в случаи на насилие в границите на суверенни държави. Самоинициативата на НАТО за въздушните удари от 1999г. има и символично значение. Чрез нея съюзниците – преди всичко САЩ като водеща сила в пакта, демонстрират решимостта си да предприемат самостоятелни мерки за урегулиране на кризи. Основното послание, отправено от САЩ към партньорите им от Съвета за сигурност – Русия и Китай, е в засвидетелстваната от Щатите способност чрез решаващата си роля в НАТО да се противопоставят на стремежите на двете държави за сдържане на глобалната им мощ.
Намесата на външни сили във вътрешните работи на суверенни държави не е явление, наложено през 1999г. в резултат на въздушните удари на НАТО над Югославия. Още през 1992г. операция „Пустинна буря” проправя път в международните отношения на правото на намеса. Бомбандировките над Югославия обаче поставят началото на нов етап в развитието на стратегията на пакта за мироопазване и управление на кризи под наименованието „хуманитарна интервенция”. За първи път в историята си НАТО се намесва във вътрешните работи на суверенна държава под претекст за защита на човешките права на етническа малцинствена група, репресирана от преобладаващото мнозинство, както и от политическия режим в страната, която населява. Доказателство за стремеж за налагане на определени геостратегически интереси на членовете на НАТО, обявили се за бомбандировките, в региона на Западните Балкани е избирателният подход при вземането на решения от съюза за намеса в урегулирането на подобни или по-широкомащабни хуманитарни кризи в други точки на планетата. Именно липсата на съществен интерес обяснява въздържането от намеса на НАТО срещу руските сили в Чечня, въпреки че жертвите на руското насилие възлизат на 50 000-100 000 души.
Концепцията за хуманитарна интервенция се разглежда като съставен елемент на новата национална стратегия за предоставяне на чуждестранна помощ от страна на САЩ през XXI век. Тази помощ е основно средство за осъществяване на американските външнополитически цели през втората половина на XX век. Основна организираща функция на външната политика на САЩ до разпадането на СССР през 1991г. е сдържането на комунизма. В съответствие с тази задача традиционният смисъл на американската чуждестранна помощ е гарантиране националната сигурност на САЩ и подпомагане на развиващите се страни.
Утвърждаването на Щатите като единствена свръхсила и световен лидер в началото на XXI век изисква промяна на приоритетите на чуждестранната помощ. Трите ѝ жизненоважни цели са опазване на мира в отделни територии, в които избухват вътрешнодържавни конфликти, овладяване на предизвикателствата, поставени от глобализацията, подобряване условията на живот на много бедни и изостанали човешки общности по света чрез хуманитарна помощ. Първият и третият принцип заедно мотивират въздушните удари над Югославия през 1999г.
Мироопазващите операции придобиват все по-съществено значение и място в концепцията на САЩ за предоставяне на чуждестранна помощ. Една от основните причини е постоянно нарастващият брой на вътрешнодържавните конфликти – само през 1998г. 25 от 27-те локални конфликта в света се развиват в границите на отделни държави. От друга страна, нараства натискът на общественото мнение върху правителствата на съответните държави да допринасят за мироопазването и защитата на човешките общности по света – в резултат на свободното разпространяване на информацията чрез Интернет и другите средства за масова комуникация, които правят широкодостъпни злоупотребите и насилието в отдалечените точки на света. Моралното оправдание за силовата намеса във вътрешните работи на чужди държави – необходимостта от отстояване на определен набор от универсални морални ценности, залегнали в идеологическата основа на външнополитическата стратегия на САЩ и НАТО – допринася за укрепването на т.нар. мека власт на САЩ в световен мащаб. Концепцията за меката власт почива върху спекулирането с привлекателността на определени културни и идеологически принципи, лансирани от Съединените щати, с цел да се разширява и утвърждава сферата им на влияние. Въпреки че не създават непосредствена заплаха за националните им интереси, хуманитарните кризи в отдалечените грографски райони от типа на тази в Косово придобиват все по-значима роля в американската външнополитическа стратегия. Със средствата на хуманитарната интервенция правителствата на САЩ и на съюзниците на НАТО, солидарни с американската позиция по отношение на бившата Югославия, получават възможност да оказват натиск върху наложените от тях приятелски настроени местни правителства (в случая с Косово – върху новата администрация на югославския президент Кощуница) по редица важни въпроси като разпространението на оръжия за масово поразяване, тероризма, наркотрафика, експлоатацията на определени природни ресурси и опазването на околната среда.
Съобразно с намеренията си да сменят режима на Милошевич с демократично, прозападно югославско правителство разузнавателните служби, като никои от западните съюзници не се поколебаха да финансират уличните протести в Белград срещу изборните фалшификации от страна на Милошевич през ноември 2000 г. Те имаха за цел да демонстрират пред международната общественост решимостта на сръбското население да отстоява демократиченото бъдеще на Югославия в лицето на Кощуница като прозападно ориентиран президент.
Според други аналитици на косовския конфликт причините за военната намеса на НАТО не са толкова политически, колкото икономически. Представители на някои български разузнавателни и контраразузнавателни служби също поддържат подобна версия. Според тях ефективната и бърза намеса на войските на НАТО (най-вече на САЩ) се дължи на наличието в Косово на залежи от неизвестни стратегически суровини със световно значение. Това становище обяснява факта, че Косово няма стратегическа роля в регионален и международен план като комуникационен, икономически или политически център на Балканите, но въпреки това редица западноевропейски страни и САЩ проявяват повишен интерес към него.
Държавите, които разглеждаха конфликта в Косово само като средство за сваляне на режима на Милошевич, загубиха интерес за по-нататъшно участие в умиротворяването на региона. Заедно с това на дневен ред възникна проблемът с намирането на правдоподобен претекст за изтегляне на техните контингети от КЕЙФОР. Това становище е подкрепяно и от настоящия съветник по национална сигурност на президента Буш Кондолиза Райс. Според нея конфликтът в Косово се е оказал по-устойчив от очакваното и САЩ са се провалили в опита за разрешаването му. Те не са били готови да поемат рисковете на войната във финансово и стратегическо отношение. Освен това липсвала единна и последователна стратегия и ясно дефинирани геополитически цели. Райс разглежда и закъснялата употреба на военна сила след ескалацията на конфликта като една от причините за неуспеха на НАТО. Още в началото на 2000 г. тя препоръчва инсценирането на претекст за оттегляне на американските контингенти: „Наложително е да се състваи план за политическа игра, който да позволи оттеглянето на нашите сили – нещо, което все още напълно липсва в Косово.”
Друга причина за липсата на интерес за военно участие в умиротворяванетп на региона у някои членове на пакта е патовата ситуация, в която изпадна международната общност. Става ясно, че нито местното албанско население ще се откаже от идеята за пълна независимост на Косово, нито сърбите са склонни доброволно да допуснат отделянето на областта от Югославия.
Тъй като реално не съществува възможност за мирно решаване на въпроса за статута ма Косово, заинтересуваните сили пристъпиха към инсцниране на ситуация, водеща до преустановяване на военното присъствие. Необходимо е да се знае, че най- ефективното средство за манипулиране на общественото мнение не е чистата дезинформация (лъжата, неистината), а т.нар. полуистина, която издържа елементарна проверка и съдържа повече или по-малко безспорни факти. Така отпада рискът от пълно разобличаване и отричане на дезинформацията и винаги остава съмнението, че получената информация е вярна. Манипулирането на общественото мнение чрез сензационните разкрития за обединения уран разчиташе именно на този класичски метод на психологическата война. Тя обаче не постигна целта си, тъй като липсваше координация между страните, членъващи в НАТО, а оттеглянето на военното присъствие от Косово противоречеше на интересите на част от тях. Например Министерството на отбраната на Германия официално съобщи, че немският контингент няма да се оттегли от умиротворителните сили в Косово, Босна и Херцеговина и че проведените изследвания от медицински екипи на Бундесвера категорично опровергават зависимостта между използването на обединен уран и здравето на военнослужищите. България, Португалия и други страни първо изпращат медицински екипи, които на място установяват, че радиационният фон в Косово е дори по-нисък от този в някои европейски държави. Министерството на отбраната на Испания оповести публично данни, че от всичките 32000 испански военнослужещи, участвали в различни мисии в Югославия, само шестима боледуват от рак, което е двойно по-ниско от средностатистическата заболеваемост от тази болест за страната. Така манипулацията с опасността от използването на обединен ураган за здравето на военнослужещите в Косово не постигна необходимото оперативно въздействие върху общественото мнение в страните, членки на НАТО. Тя не доведе до инсценирането на претекст за оттегляне военното присъствие на КЕЙФОР от областта.
Дори да се постигне умиротворяване на Косово, това не би довело до уреждане на въпроса за неговия статут в бъдеще. Във всички случаи следва да се очакват междуособици сред отделните крила в албанското националноосвободително движение, както и между отделните фракциив АОК – монархисти, ислямисти и комунисти. След елиминирането на обединяващия фактор – общия враг Сърбия, е логично да започне борба за завземане на властта. Обстановката допълнително се усложнява от очертаващите се в последните месеци сблъсъци между терористи от АОК, както и от сродната им АНО с представители на КЕЙФОР. След падането на режима на Милошевию и поради стремежа на САЩ в качеството им на сила, поддържаща установеното статукво в Югославия, сепаратистките амбиции на албанските терористи остават без подкрепа от страна на САЩ и другите съюзници от НАТО, които целят трайно умиротворяване на региона. Понастоящем мироопазващите сили в КЕЙФОР са нов противник на албанските терористи в Косово и Македония едновременно със сръбското и македонското мнозинство в съответните държави.
Обстановката в Косово от началото на 2001г. е коренно променена. Най-значимите вътрешни фактори за това са на първо място намаляването на влиянието на АОК след демократичните избори в областта, което провокира нейни бивши лидери като Али Ахмети да създадат АНО в Република Македония като продължител на сепаратистките терористични акции на АОК, и на второ мято падането на режима на Милошевич в Белград. Вънтнио фактори се определят от приоритетното значение на Косово за запдните съюзници. Според част от тях най-важната геостратегическа цел е постигната – Югославия се управлява от прозападен режим и не съществува интерес от по-нататъшното з разпадане. Според друга част постигнатото не е достатъчно. Необходимо е ограничаване на руското влияние на Балканите отвуд административната граница на Косово и затова военното присъствие все още е необходимо и обосновано.
В новата обстановка от началото на 2001 г. вариантите за мирно уреждане статута на Косово са повече или по-малко нереалистични. Най-вероятно е разделянето на областта на две части според военното присъствие в момента – северозападна, окупирана от руския контингент, и югоизточна, вкоято са дислоцирани КЕЙФОР. Североизточно Косово, населено предимно със сърби, ще остане в територията на Сърбия. Югоизточно Косово е най-реалистично да получи пълна или ограничена независимост с подкрепата на западноевропейските страни и САЩ, а след това постепенно да се присъедини или конфедерира с Албания. Само така би се решил трайно многовековният исторически конфликт между сръбския и албанския етнос в Косово и Метохия. Към това най-реалистично решение навежда и сравнително успешното уреждане на кофликта в Босна и Херциговина чрез кантонизирането ѝ по етнически признак. Този модел обаче не е напълно приложим спрямо Косово, тъй като за разлика от мюсюлманите в Босна и Херциговина албанците в Косово и Метохия винаги са издигали като главна цел на националноосвободителното си движение не само извоюването на независимост, но и присъединяването на областта към Албания. Затова съществуването на независима албанска държава или албански кантон в Косово до границата с Албания само би забавило във времето процеса на обединяване на двете държави. При новата обстановка на Балканите не е изключено към разширената албанска държава да се присъедини и частта от Македония с преобладаващо албанско население. Нова вълна от терористични действия на етническки албанци може да се очаква и в Северозападна Гърция, където вече действа Армия за освобождение на албанците в Гърция. В резултат на много места гръцкото население се противопоставя на всички лица от албански произход. Характерен е примерът със с. Лутра Лесву на остров Лесбос, където в началото на август 2001г. местните гърци взеха решение за изгонване на всички албанци от селото, включително и на законно пребиваващите икономически емигранти.
Уставът на ООН допуска две изключения на забраната за употреба на сила - налагането на военни санкции от ООН при “заплаха за мира или акт на агресия” (чл. 42) и “правото на самоотбрана при въоръжено нападение” (чл. 51). И двете обаче са невалидни в Югославия, след като няма резолюция на Съвета за сигурност и няма нападната страна на НАТО. Последното не дава възможност на позоваване и на член 5 от устава на НАТО. Въпреки това обаче много видни международни юристи поддържат убедително тезата, че войната на НАТО срещу Югославия не противоречи с нищо на международното право. Въпросът доколко военните действия допринасят за решаването на конфликта в Косово е предмет на отделен военно-политически анализ. Аргументите, узаконяващи решителна сила от международноправна гледнaточка: 1. Уставът на ООН в член 1/1/ постановява, че най-важна цел на ООН е “запазването на международния мир и сигурност чрез предприемане на колективни мерки за премахване на заплахи за мира и актове на агресия”, а ситуацията в Косово е призната за заплаха за мира с резолюция 1199 на Съвета за сигурност. Уставът съдържа механизми за такива колективни мерки в глава 7, но поради студената война именно те много рядко са възможни, в замяна на което ООН предприема различни по успех, но никога не будещи съмнение в легитимност операции за поддържане на мира, макар и изрично непосочени никъде в устава. Да се твърди, че операцията на НАТО в Югославия е извън устава на ООН, е също толкова резонно, колкото да се твърди, че десетките операции на ООН по света - Кипър, Ливан, Камбоджа, Ангола и т.н., са извън устава. И неслучайно опитът на Русия да представи акцията на НАТО за противоуставна на ООН бе отхвърлен от Съвета за сигурност с решителните 12 срещу 3 гласа. 2. Уставът на ООН е стожерът, но не и цялото международно право - то обхваща и други конвенции. През 1948 г. е приета Конвенцията по геноцида, която не само позволява, но и задължава страните,членки по конвенцията, да предотвратят действия, възнамеряващи да “унищожат цялостно или отчасти национална, етническа, расова или религиозна група”. Без съмнение намеренията, а вече и действията на Белград по отношение на Косово попадат в дефиницията на конвенцията. В това отношение и обичайното международно право е пределно ясно - геноцидът и престъпленията срещу човечеството като част от jus cogens могат и следва да бъдат обуздани и без изричен правен текст. 3. Историята многократно е оправдавала хуманитарни интервенции, цел на които е спасяването на човешки живот в масов размер. Правен буквояд би твърдял, че интервенцията на Индия в Източен Пакистан през 1971 г., на Танзания срещу режима на Иди Амин в Уганда през 1977 г. или на многонационалните сили по повод репресиите срещу кюрдите в Ирак след 1991 са незаконни. Няма здравомислещ мозък, който да не е съгласен, че акция за спасяване на население, заплашено от унищожение, е легитимна, независимо дали тя пресича държавни граници или не. Няма и прецедент в Международния съд на възбудено предизвикателство срещу хуманитарна интервенция - дори и в най-противоречивия случай на Виетнамската окупация на Камбоджа. 4. Югославия се позовава на своя суверенитет над Косово, но такъв вече не съществува - и не защото НАТО се е намесила, а защото режимът в Белград физически е унищожил населението в Косово. То е избито, изнасилено или изгонено от подпалените му домове, тоест вече не съществува като елемент на този суверенитет. Суверенитетът е отношение между управляващи и управлявани, между субект и обект и ликвидирането на обекта ликвидира и суверенитета. Освен това Югославия не е пълноправна страна,членка на ООН, поради разпадането на бивша Югославия и поради упорството на Белград да поиска формално ново приемане в ООН, според изискването на резолюция 777 на Съвета за сигурност. Като непризнат субект на международното право Югославия не притежава де юре и териториална цялост. Операцията на НАТО е насочена не срещу сръбския народ, а срещу военните обекти в Сърбия, които са инструменти за престъпления срещу човечеството и като такива могат да се разглеждат като екстериториални. 5. Албанците в Косово имат право на национално малцинство както всички други малцинства по света. След десетилетие мирен протест, който не води до успех, се появи терористичната организация АОК. Определението терорист обаче е гъвкаво - преди 20 години Ясер Арафат бе терорист №1 в света, но през 1994 той получи Нобеловата награда за мир. Албанците в Косово са идентифицирана етногрупа, на която е отказван не само малцинствен статут и права, но и дори минимум свободно излияние, а както става очевидно през последните седмици - и правото на жизнено пространство въобще. Последните действия на Белград премахнаха съмненията в справедливостта на каузата на АОК за въоръжена борба за автономия и правото й да търси международна подкрепа за правото си на самоопределение. Етническото прочистване на Косово не е изолирано еднократно престъпление срещу човечеството, макар че и като такова то е не по-малко осъдително. Това е четвъртата поредна въоръжена офанзива на един и същ режим в Белград срещу правото на самоопределение на народите след тези в Словения, Хърватско и Босна и вероятно не последна, като се има предвид Черна гора. След като не предприе ефективни мерки срещу първите три, международната общност закономерно стигна до единствения език, на който разбира Белград.
Някои от горните аргументи, погледнати откъснато един от друг, могат да бъдат оспорени в различна степен и това би било интересно академично упражнение за студентите по международно право. Но разглеждани в тяхната цялост и в конкретиката на ситуацията в Югославия, те не оставят никакво съмнение в легитимността на операцията на НАТО. Едни норми на международното право не следва да се разглеждат откъснато от други норми и от реалностите на международната политика като цяло. Принципите на ООН /член 2/ следва да се четат неотлъчно от целите на ООН /член 1/. Легитимността на “Решителна сила” e сложна конструкция, която покрива широка гама норми от конвенционалното и обичайното право. Това, че операцията не попада изцяло в ясно формулиран текст на устава, не означава, че тя не отговаря на духа на този устав, а и на международното право като цяло. Един функционален подход не би поставил операцията на НАТО в черно-бялата позитивистка плоскост законно-незаконно, защото тъканта на международното право се състои както от норми, така и от пространство между нормите. След провала на руската проекторезолюция в Съвета на сигурност и след очевидния геноцид в Косово, подготвян и практически започнал още преди нато вската намеса, въпросът за законността на въздушните удари е извън всякакво съмнение. Нещо повече, появи се критика, че операцията е закъсняла и прекалено слаба, което е фатално за много косовски албанци. Оказа се, че цялата игра “Рамбуйе” е била използ вана от Белград, за да подготви и започне геноцида в Косово. За разлика от умората от войната в Босна, която доведе до споразумението в Дейтън, в Косово имаше умора от мира, която направи войната неизбежна.
Легитимността на войната съдържа обаче и втори съществен елемент. Правото на употреба на сила не е достатъчно, следва да се спазва и международното хуманитарно право. Съобразени ли са ударите на НАТО с хагските и женевските конвенции за правилата на водене на война? Неточните попадения на някои пилоти по граждански обекти поставят остро този въпрос. Нищо обаче не дава повод да се смята, че има съзнателно нарушения на jus in belli от страна на НАТО. Дори обратното, военни експерти твърдят, че ограничаването на военните удари по хуманни обекти е било толкова прецизно, че не е засегнало на практика сръбската армия. Грешката на НАТО не е в това, че е предприела ударите, а в това, че ги е насочила само срещу сгради и съоръжения, а не срещу живата сила на сръбската армия, която е останала силна и недеморализирана да безчинства в Косово. От военна гледна точка за НАТО сриването на Белград до основи не представлява особен проблем, но за разлика от режима в Белград, либералните демокрации изпитват огромни морални проблеми в такъв сценарий. Спазването на международното хуманитарно право безспорно прави операцията военно по-трудна, но в крайна сметка точно това гарантира нейния краен успех, защото държи високо рейтинга й в общественото мнение. Затова и въпросът на скептиците - какво би станало, ако операцията не успее - има само един отговор - тя ще продължи, докато успее. След персийската война една международна компания в Багдад заведе дело за нанесени щети, но иракската страна доказа, че щетите са в резултат единствено и само на въздушен удар на коалицията, а не на действие на правителството на Ирак. Съдът обаче отсъжда, че щетите трябва да изплати Ирак, защото е отговорен за войната като цяло, независимо кой какво конкретно е поразил в нея. Така че вместо да ретранслира снимките на албанските жертви от поразения от НАТО конвой на албанската граница, Милошевич следва да се подготви да отговаря и за тях пред съда на военнопрестъпниците в Хага.
Войната в Косово през пролетта на 1999г. загатва интересни неща за бъдещето. Макар военната кампания на съюзниците срещу сръбския президент Слободан Милошевич да е успешна и да представлява първият случай в петнадесетгодишната история на НАТО, когато тази организация предприема военно действие, тя разкрива някои пукнатини в НАТО от периода след Студената война – пукнатини, които не попречват на войната в Косово, но които може и да не издържат натиска на една по-различна война при различни международни обстоятелства.
Войната показва сериозния трансатлантически военен дисбаланс. Съединените щати осъществпват преобладаващия брой бойни полети, почти всички боеприпаси с прецизно насочване, хвърлени в Сърбия и в Косово, са произведени в Америка, а безпрецедентното превъзходство на американската разузнавателна техника означава, че 99% от атакуваните цели са били обозначени от американски разузнавателни източници. Американската доминация във воденето на Косовската война предизвиква тревогата на европейците в две отношения. На първо място, тя е шокиращ удар по ервопейския престиж. Дори приносът на Великобритания, която се гордее, че е класическа сериозна военна сила, се равнява едва на 4% от използваните самолети и на 4% от хвърлените боеприпаси. От гледна точка на най-уважаваните европейски стратези във Франция, Германия и Великобритания Косовската война просто подчертава безсилието на европейските въоръжени сили. Смущаващо е, че дори в един толкова близък регион като Балканите способността на Европа да разгърне военни сили се оказва „нищожна” в сравнение с тази на Америка.
Един от най-важните изводи от изхода на тази война е, че въоръжените сили на европейските страни-членки на НАТО, изостават в значителна степен от своите американски съюзници и най-вече във военните технологии с космическа навигация. Това технологическо превъзходство има своите стратегически измерения и добре се осъзнава от европейците, които стават все по-зависими от амриканците във военнотбранително отношение. Очевидно е, че в перспектива тяхната роля в локалните конфликти ще бъде ограничена във военно отношение и ще бъде осезаема на политико-допломатическо равнище и в качеството им на финансови донори.
В тази война САЩ потвърждават на практика реалността на концепцията за „война с нулеви собствени загуби”. В нея ярко се потвържава нарастващото значение на военновъздушните сили и военоморския флот, които в бъдещите военни конфликти ще носят основната стратегическа тежест. Авиацията ще се изтегли от полето на сражението и постепенно ще се превърне в транспортно средство за доставка на огромно количество безпилотни високоточни крилати ракети до позицията на пуска. Очевидно е, че военоморските сили на САЩ ще се развиват по посока на превръщането си в стратегически арсенал в Световния океан за нанасяне по безконтактен способ на високоточни масирани удари по всеки противник в планетарен мащаб.
Причините за разпадането на Югославия, често са разположени в рамките на самата бивша Югославия: по-дълготрайни етнически различия в териториалните амбиции на сърбите. Търсенето на местни или вътрешни обяснения за нестабилност в региона е произвело господстващ възглед, че избраните правителства не могат безопасно да се справят с техните собствени политически проблеми и представлява международна намеса, когато е необходимо да се запази демокрацията и човешките права. По мнение на много коментатори, кръвопролитията може да бъдат преодоляни или минимизирани, като международната общност поеме повече про-активни отношения към ситуацията и решителни действия за предотвратяване на избраните лидери от разбъркване етническия котел на Балканите.
През 1989 година се появяват подходящи условия за разпадането на СФРЮ. Краят на политическата система на Източна Европа през 1989 година същевременно е и начало на демократизацията на тези страни. От тогава се поставя и начало на новата външна политика на САЩ и Западна Европа спрямо източноевропейските страни и в частност спрямо СФРЮ. Новите световни събития изоснови променят съотношението на силите в международната политика и съотношението на силите в самата СФРЮ. Те същевременно повдигат въпроса за оцеляването на политическата система на СФРЮ. Американските и западни политици изискват промяна на политическата система на Югославия и демократически преход.
Изчезването на източно-европейската политическата система и изисквания за промяна в СФРЮ поставя оцеляването на СФРЮ под въпрос. Необходимостта за промяна на политическата система на СФРЮ и външната политика са двата фактора, които най-много влияят на разпадането ѝ. Скоростта на развитието на нещата по-късно отварят други въпроси. Отговорността за разпадането ѝ е на политиците. Сърбия (а с нея СФРЮ) има нещастието точно през 1989 година да я управляват политици, които се интересуват само от властта.
Формалната причина за операция „Обединена сила” на НАТО е отказът на Слободан Милошевич да допусне умиротворителните сили на ООН на територията на Югославия. До решението за намеса на НАТО в косовския конфликт се стига след продължителен период на дипломатически инициативи, в чиято основа е защитата на човешките права на албанците и прекратяването на етническото прочистване. Въоръжените бунтове на косовските албанци, най-големият от които е през 1988г., и съпътстващите ги терористични актове са проблем за целостта на Югославия още преди овладяването на властта от Милошевич. Те са потушаване от федералните сили за сигурност и армията по особено жесток начин още в Титова Югославия. Етническото прочистване на косовските албанци започва през 1992г. и продължава до края на март 1999г. въпреки това въпросът за човешките права е поставен на дневен ред едва след умиротворяването на Босна през 1995г. Интересно е да се проследи как тази идея еволюира в политиката на САЩ и отбранителната доктрина на НАТО. В „Стратегията за национална сигурност на САЩ през новия век” от 1997г. все още става дума за „излизане на силите на НАТО от Босна в края на мисията на ЕСФОР” и „възстановяване автономията на Косово от Сърбия”. За човешките права се споменава само доколкото САЩ подкрепят „усилията на Международния военен съд по отношение на бившата Югославия”. Декларира се: „Ние дълбоко сме разтревожени от продължаващите кръвопролития в Косово, заплашващи сигурността и стабилността в целия балкански регион. Твърдо сме убедени, че проблемите в Косово най-добре могат да бъдат разрешени по пътя на отркрит диалог между белградските власти и лидерите на косовските албанци. Стремим се към мирен изход от кризата, гарантиращ възстановяването на хуманитарните и политическите права на албанското население в Косово, които системно са нарушавани с премахването от Белград на автономията през 1989г. За постигане на тази цел НАТО разглежда новите възможности за пресичане на насилието над гражданското население в Косово и стабилизацията на военната обстановка в региона”. Както се вижда, през 1998г. САЩ и НАТО все още смятат, че единственият начин за решение на косовската криза са мирните преговори и възстановяването на автономията на Косово в рамките на Югославия.
Почти всички изследователи са единодушни, че тероризмът, осъществяван от „Армията за освобождение на Косово” (АОК), принадлежи към религиозния тип, мотивиран от ислямския фундаментализъм примесен с марскизъм, маоизъм и териториален сепаратизъм. АОК действа като всички терористични организации: първо предизвиква органите на реда, а след това разчита на мащабни ответни репресивни действия, които да настроят албанското население срещу сръбската полиция и армия и срещу самото сръбско население. За пет месеца, от есента на 1997г. до пролетта на 1998г., сепаратистите убиват 33 граничари и 62 полицаи, а в своите лагери държат като заложници 262 души от неалбанска националност. Получава се един омагьосан кръг от насилие, при който културните различия са просто достатъчният допълнителен фактор, който подсилва етническата нетърпимост между албанци и сърби, водещ до крайна сметка до етническо прочистване на областта. В интерес на истината трябва да се отбележи, че сръбското ръководство не желае етническо прочистване на областта поради страх от външна намеса, но в същото време не е в състояние дозирано да използва сила поради интензивния албански тероризъм и очевидната готовност на самото албанско население да стимулира подобен геноцит като част от стратегията за дискредитиране на Белград. По-късно се изяснява, че в някои косовски села населението напуска домовете си именно по заповед на АОК, което говори за провеждането на планирани действия.
През пролетта на 1998г. на Белград е предложено да сключи „промеждутъчно” съглашение, според което НАТО да вкара в Косово 30-хиляден контингент, който да обезпечи демократичните избори. Предвижда се избиране на собствен парламент и президент. Белград оценява този документ като откровено вмешателство във вътрешните си работи, като опит за отделянето на Косово от Югославия. Отказът на Белград е мотивиран и от обстоятелството, че през лятото на 1998г. бойните действия вземат обрат в полза на сръбските сили за сигурност, които унищожават водещите формирования на сепаратистите, а албанската въоръжена съпротива е пред пълен крах.
Докато в Косово междуетническото напрежение расте, приготовленията на НАТО за военна интервенция са в пълен ход. Развръщането на въздушната групировка започва през юни 1998г. под формата на сплашващо въздушно учение „Решителен сокол”. Около 100 натовски самолета прелитат през Албания до границата със Сърбия на север, след което поемат на изток в рамките на албанското и македонското въздушно пространство. Демонстрацията на сила е еднодневна, но показва колко бързо НАТО може да концентрира въздушна мощ на евентуалния театър на военни действия. В хода на въздушното учение са осветени сръбски радари и са локализирани позиции на зенитни ракети. Американските военни оператори считат, че противовъздушната отбрана на сърбите ще бъде съкрушена в рамките на седмица. След което ще може безпрепятствано да бъдат атакувани сръбските сили в Косово. Идеята на първата фаза е материалната база в отделните райони да не бъде атакувана – да се държи като заложник, но да се удари по разположените на бойното поле техника и сили.
„Сдържането” трябва да се осъществява по метода на т.нар. „смъртоносна кутия”, използван от военновъздушните сили против иракските сили в Кувейт. Целите и районите се поразяват систематично, като след всяко въздушно нападение обозначеният район се сканира, виждат се промените и реално се контролират предвижданията и предислокацията от въздуха. Новите системи оръжия, като безпилотния самолет „Хищник”, в допълнителна степен засилват американската увереност в крайния успех.
Непосредствената подготовка за бойни действия започва в началото на есента на 1998г., като развръщането на натовската въздушна армада преследва две цели – да сплаши Милошевич, като го направи по-отстъпчив, това е стратегията на принудата в нейната пълна мярка, а при отказ да е готова за провеждането на ефективни въздушни удари, които трябва да пречупят сръбската воля за съпротива. Сплашването се комбинира с преговори, в които главната действаща фигура е Холбрук, действащ по босненски шаблон – заплашва Милошевич в присъствието на американските военни, които поясняват колко мащабни, точни и ужасяващи ще са въздушните удари.
По настояване на генералния секретар на НАТО Х. Солана и ген. Кларк в НАТО е получено „искане за активиране”. Това е вторият етап в процедурата за упълномощаване на Алианса за предприемане на военни действия. По американски канали е решено да се иска следващо ниво на готовност – „заповед за активиране” – третата и окончателна стъпка в рамките на процеса на оторизиране на силите, нещо като застраховка срещу Милошевич.
На 15 октомври генералният секретар на НАТО Хавиер Солана, Уесли Кларк и генерал Клаус Науман, председател на военния комитет на НАТО, посещават Белград. Срещата им с Милошевич е хладна, почти враждебна, но резултатна. Югославският лидер се съгласява да изтегли допълнителните военни и полицейски части от размирната област. Това е потвърдено и на следващата среща на Кларк е Милошевич, където исканията са радикализирани – 4000 сръбски полицаи и войници трябва да напуснат Косово.
Възползвайки се от положението, АОК веднага вкарва в опразнените от сърбите райони свои сили, въпреки намесата на международните наблюдатели. Ситуацията се усложнява и от уволнението на началника на генералния шаб на Югославката армия Момчило Перишич, противник на директния конвенционален сблъсък със силите на НАТО. Към края на декември сръбските сили подновяват своята офанзива. Следва нов етап на преговори примесени със заплахи кулминацията на които достига по време на конференцията в Рамбуие. До там обаче се стига след инцидент.
Преминаването на границите на традиционните дипломатически средства за защита на човешките права от обществеността в западноевропейските страни и САЩ е предизвикано от малко известен инцидент. Масовото убийство в с. Рачак (Косово) на 15 януари 1999г. е напълно забравено след ескалацията на конфликта в неговата военна фаза. Буквално няколко часа след инцидента в ранната утрин на 16 януари на местопрестъплението – в едно дефиле в покрайнините на Рачак, пристига екип от наблюдатели от Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), начело с Уилям Уокър. Представителите на ОССЕ заявяват, че разполагат с неоспорими доказателства за масово убийство и обезобразяване на невъоръжени цивилни лица. Повече от тях са затреляни от упор. Едновременно НАТО привежда в повишена бойна готовност бомбандировачите си, дислоцирани във военновъздушната база „Авиано” (Италия). Малко известен факт, свързан с Уилям Уокър е, че той е щатен служител на ЦРУ. Официалните югославски власти настояват, че жертвите са партизани от АОК, убити при сраженията за превземането на с.Рачак от сръбската милиция на 15 януари 1999г. При бягството им в гората над селото терористите попаднали в засада, на която се дължи големият брой убити. След изтеглянето на сръбските сили за сигурност масовият гроб е подготвен за медиите във вида, в който е разкрит.
Интерес представлява промяната в позициите на САЩ и НАТО по отношение на средствата за решаване на косовския конфликт, която се развива синхронно с ескалацията на медийната кампания около инцидента в с.Рачак. Два месеца след разкриването на масовия гроб на срещата на върха във Вашингтон (23-24 април 1999г.) НАТО приема нова стратегическа концепция, в която изрично заявява, че се ангажира с управлението на кризи и мироопазващи операции на ООН и ОССЕ. По този начин пактът изгражда вътршната си нормативна база за бъдещата военна намеса в Югославия.
Фактите недвусмислено показват, че зад инсценирания повод за интервенция на военновъздушните сили на НАТО в Югославия стоят геостратегическите интереси на някои негови членове – преди всичко на САЩ, Германия и Великобритания. Те са заинтересувани от свалянето на Милошевич като проводник на руското влияние на Балканите в опасна близост с централноевропейските държави. Особено обезпокояващо за страните от НАТО е решението на югославския парламент, взето в началото на 1999г., за присъединяване на федерацията към съюза Русия-Беларус. Недопустимо за западните съюзници е установяването на руски военни бази до границата на НАТО (Унгария) и крайбрежието на Адриатическо море (Черна гора). След въздушните удари през ноември 1999г. НАТО създава нова термннология, според която военната намеса във вътрешните работи на чужди държави е квалифицираната като „хуманитарна интервенция”. В едноименната си резолюция от 15 ноември 1999г. Северноатлантическата парламентарна асамблея настоява „правителствата и парламентите на страните, членки на НАТО... да развият ясен набор от международни правила, позволяващи хуманитарна интервенция в случай на солидни нарушения на човешките права... и да ги препоръчат за одобрение от ООН”. Жертвите на първата хуманитарна интервенция на НАТО в Югославия възлизат на над 2000 души, убити в резултат на бомбандировките.
До решението за военна намеса на НАТО за урегулиране н конфликта в Югославия се стига в резултат на продължителни неуспешни или временно ефективни дипломатически инициативи от страна на различни европейски и междунарони организации. Изясняването на целите и средставата на хуманитарната интервенция на Северноатлантическия съюз в Косово през лятото на 1999г. следва да се разгледа в контекста на цялостния развой на кризата в биша Югославия, започнала в Босна и Херциговина от началото на 90-те години на XX век.
Първоначално преобладаващата нагласа на европейските държави (влючително на Великобритания и Испания) и САЩ в покрепа на целостта на Югославия намира отражение в рамките на няколко последователни международни конференции. Държавният секретар на САЩ Дж. Бейкър лично предава на федералните и републиканските власти в Югославия посланието в смисъла на общата декларация, приета от Съвета за сигурност и сътрудничество (СССЕ) на заседание в Берлин на 19 юни 1991г. с участието на делегати от Европа, САЩ и Канада. Становището на Великите сили обаче не е в състояние да предотврати обявяването на Декларацията за независимост на Словения и Хърватия на 25 юни същата година. Опит за ограничаване на населението в Югославия и нов апел за запазване на нейната териториална цялост е направен и на съвещанието, свикано под егидата на Центъра за предотвратяване на конфликти във Виена на 2 юли 1991г. Съветския съюз, който в този период също е застрашен от разпадане, безрезервно защитава целостта на своя важен в стратегическо отношение балкански сателит. Италия, Великобритания, Полша, Чехословакия и Унгария изразяват загриженост за спазването на човешките права в региона. С развитието на босненската криза за страните, поддръжници на статуквото, става ясно, че промяната на границите е неизбежна. По време на мирната конференция за Югославия, открита на 7 септември 1991г. в Хага, западноевропейските държави участнички единодушно, макар и с известни резерви, подкрепят правото на самоопределяне на републиките от Югославия, залегнало като осми принцип в Заключителния акт от Хелзинки, с който противниците на югославската цялост аргументират позициите си.
Усилията за търсене на мирно решение на босненската криза преобладават докъм края на 1992г. В рамките на тази инициатива с Резолюция 721 от 27 ноември 1991г. Съветът за сигурност на ООН принципно одобрява разполагането на мироопазващи сили в няколко района на Хърватия, означени като „защитени зони” (Източна Славония, Западна Славония и Краина). На 9 януари 1992г. Съветът за сигурност на ООН приема Резолюция 727, с която подкрепя предложението на генералния секретар Бутрос-Бутрос Гали в Югославия да се изпратят 50 офицери, които да подготвят условията за въвеждане на 10 000 „сини каски”. На 21 февруари е приета Резолюция 743, с която се създават ЮНПРОФОР. Численият им състав възлиза на 14500 души, изпратени в Югославия за период от 12 месеца. По настояване на френското правителство пред Съвета за сигурност на контингентите от умиротворителните сили се дава право да отговарят на стрелба срещу тях. Последвалите инициативи за мирно уреждане на кризата в Босна и Херциговина са основно под егидата на Международната конференция за бивша Югославия (МКБЮ), учредена през септември 1992г. с цел да привлече ООН в съвместните европейски дипломатически мероприятия.
Отлагането във времето на военната интервенция в конфликта е обусловено, от една страна, от концептуалния спор за пристъпване към силови методи и намеса във вътрешните работи на Югославия, а от друга, от необходимостта от задълбочаване на интернационализирането на кризата. Обвързването на НАТО и ЕС с конфликта, ситуиран извън територията на страните членки, ознаменува съгласуването на политиката на представителите на целия западноевропейски свят в отговор на потенциалните заплахи от етническо, религиозно, икономическо и политическо естество за европейската и международната сигурност. Генералният секретар на НАТО Манфред Вьорнер подчертава, че се ангажира да направи необходимото за по-ефективното въздействие върху конфликта на Югославия – дори със средствата на военната сила, но при условие, че те са наложителни и че решението за използването ѝ бъде подкрепено от всички страни, членки на съюза.
Политическата база за ангажиране на пакта в умиротворяването започва да се изгражда в резултат на среща на Северноатлантическия съвет в Осло на 4 юни 1992г., когато външните министри на страните членки обявяват принципна готовност за подкрепа на дейностите за опазване на мира, ръководени от ОССЕ, с уточнението, че за всеки отделен случай ще прилагат собствени процедури. Принципният въпрос за военната намеса се обсъжда на няколко международни форума. На срещата на ОССЕ в Стокхолм през декември 1992г. държавният секретар на САЩ Лорънс Игълбъргър призовава извършителите на престъпления в Босна и Херциговина да бъдат осъдени и да се предприемат военни действия срещу Сърбия. Първоначално военните среди в САЩ се въздържат от категорична подкрепа за евентуална военна операция от типа на „Пустинна буря”. Според тях съществува опасност да се премине към позиционна война в отделните огнища на напрежение в Югославия. Позицията на американското политическо ръководство в полза на военната интервенция се споделя от Франция, Холандия, Швеция и Турция. Франция е инициатор на резолюция за използване на сила в зоната, забранена за военни полети. По искане на ООН военните органи на НАТО започва да разработват планове за военни действия. Готовността на САЩ и останалите държави от съюза за военна намеса е отразена в Декларацията за бивша Югославия на сесията на Съевета на НАТО в Брюксел (16-17 декември 1992г.). Тя е приета от Великобритания, Германия и Гърция с резерви по различни съображения. Сдържаността на английската подкрепа е продиктувана от опасения за сигурността на международния контингент от „сини каски” в Босна и Херциговина. Германският министър на външните работи Клаус Кинкел призовава съюзниците от НАТО да не предприемат военни действия до пълното изчерпване на дипломатическите средства за разрешаване на конфликта. Гърция изразява силно безпокойство по повод евентуална въоръжена акция на пакта поради непосредствената си близост до огнището на конфликта, както и поради традиционно добрите си отношения със Сърбия.
Възможността за военна намеса е дискутирана и в ръководния комитет на МКБЮ в Женева – а разширено заседание от 13 до 20 декември 1992г. с участието на 31 държави. Определящ глас при утвърждаването на мирните средства за намеса има Русия. Парламентът предварително е умпълномощил руския представител в МКБЮ да наложи вето в случай, че се стигне до решение за военни действия. Паралелно с преговорите в Женева Турция инициира среща на външните министри на балканските страни в Истанбул (25 ноември 1992г.) с участието на външните министри на Австрия, Унгария и Италия. Настоятелното искане на Турция за военна намеса е бойкотирано от Сърбия и Гърция, които отказват да присъстват на срещата. Конференцията в Истанбул подкрепя решенитео на ООН да изпрати ограничен контингент от наблюдатели в Македония и препоръчва същият принцип да се приложи спрямо Косово, за да се предотврати избухването на нова балканска война. В стремежа си да наложи силова политика по отношение на югославската криза Турция си осигурява подкрепата на Организацията „Ислямска конференция” (ОИК), чийто председател е по това време. На среща в гр. Джеда (3 декември 1992г.) участващите представители на повече от 50 мюсюлмански държави декларират готовност да нарушат оръжейното ембарго за Югославия, ако до 15 януари 1993г. не бъде постигнато политическо решение на конфликта. Крайната степен на ангажиране на ОИК със силовата политика на Турция се изразява в доставка от страна на Ирак на оръжие за босненските мюсюлмани и частие на доброволци във военните действия, които се възприемат като свещена война (джихад) за отстояване на панислямизма.
Поради опасността от масово противопоставяне между християнската и мюсюлманската общност в бивша Югославия и от разширяване на конфликта в Косово и Македония европейските съюзници от НАТО постепенно преодоляват сдържаността си към силовата политика, провокирана от САЩ и Туция. От началото на 1994г. натежават аргументите в полза на силовата интервенция. По повод експлозията на пазарния площад в Сараево, където са убити много цивилни граждани, на 5 февруари 1994г. НАТО отправя ултиматум към босненските сърби да преместят тежките си оръдия на 20 километра от Сраево под заплаха от въздушни удари. На 7 февруари 1994г. на среща в Брюксел външните министри на страните членки на Европейския съюз, се споразумяват при необходимост да упълномощят НАТО да нанесе въздушни удари. Два дни по-късно в Брюксел НАТО взема решение за използване на военна сила срещу босненските сърби. На 15 февруари Съветът за сигурност на ООН също подкрепя ултиматума на пакта. Благодарение на посредничеството на руския заместник-министър на външните работи Виталий Чуркин сърбите изпълняват условията за ултиматума и въздушните удари се отлагат. Позициите на оттеглилите се сръбски части от Сараево са заети от руските войски в съствата на ЮНПРОФОР. По този начин на практика Русия и САЩ поемат инициативата в международноито сътрудничество за Босна и Херциговина.
В разгара на кризата в Босна през април 1994г. пактът реално пристъова към нанасяне на въздушни удари върху позициите на сърбите, обсадили мюсюлманския анклав Горажде, въпреки негодуванието на Русия, че действията му не са съгласувани с нея. В края на август 1995г., в изпълнение на резолюциите на Съвета за сигурност на ООН с цел защита на мирното население в Сараево и другите „защитени зони” след атентата на босненските сърби, самолети на НАТО извършват нападателна акция срещу обекти на босненските сърби. Чрез въздушните удари на НАТО държавите от контактната група преминават от стратегия за регулиране на конфликта посредство операциите на ЮНПРОФОР за поддържане на мира към пряко военно ангажиране.
След посписване на Дейтънското споразумение усилията на международните институции за овладяване на кризата се насочват към Косово и Метохия. Първоначално приоритет имат отново мирните средства. Още на 16 април 1992г. страните, членки на СССЕ, приемат Декларация за правата и защита на етническите малцинства в Сърбия. На 13 август на сесия на СССЕ в Прага е взето решение за изпращане на постоянна мисия в Косово. В рамките на Женевската конференция през октомври 1992г. е създадена специална група за Косово. На 20 август 1993г. подкомисията на ООН за малцинствените права приема в Женева „Резолюция за Косово”, с която осъжда Съюзна република Югославия за нарушаването на човешките права на албанците в автономната област.
Мерките за предотвратяване на евентуален етнически конфликт в Македония се провеждат като форма на превантивна дипломация. На 11 декември 1992г. Съветът за сигурност на ООН приема Резолюция 795, която предвиждат като форма на превантивна дипломация. На 11 декември 1992г. Съветът за сигурност на ООН приема Резолюция 795, която предвижда установяване в Македония на международен контингент под егидата на ООН (ЮНПРЕДЕП). В началото на 1993г. започва разполагането на 700 скандинавски войници от силите на ООН по границите на републиката със Сърбия, Косово и Албания. Ангажирането на САЩ с разполагането на американските войници на територията на Република Македония е обвързано с идеята на президента Клинтън за удържане на конфликта в първоначалните му граници. Тя е лансирана като алтернатива на отхвърлените от европейските съюзници на САЩ доводи за предприемане на въздушни атаки срещу сръбските позиции в Босна и Херциговина.
Още в началото на косовската криза американският президент намеква, че е възможна военна интервенция на САЩ срещу евентуална агресия на Сърбия в Косово. След посещението на Ибрахим Ругова във Вашингтон през юни 1995г. Конгресът на САЩ приема законопроект, според който санкциите срещу Югославия се обвързват с прекратяване на сръбския контрол над Косово. В резолюция на Камарата на представителите на Конгреса от 29 юли 1996г. се препоръчва „правителството на Косово да упражнява законния си мандат като представител на народа на Косово”.
Доказателство за значимостта на геостратегическите интереси на Балканите на съюзниците от НАТО, инициирали въздушните удари през пролетта и лятото на 1999г., е дръзкият прецедент, който НАТО поставя, като предприема бомбандировките, без да е получил мандат от Съвета за сигурност на ООН. С този акт съюзниците нарушават нормите на международното право, както и чл. 1 на Северноатлантическия договор, който гласи, че страните по него се задължават да се въздържат от заплаха със сила или от нейната употреба по начин, несъвместим с целите на ООН.
Самостоятелното решение на НАТО за въздушни удари е мотивирано от увереността, че основният защитник на югославското статукво – Русия, както и другата велика сила, съперник на САЩ за световно господство – Китай, биха наложили вето на Съвета за сигурност по въпроса за одобряване на военната намеса. Посоченият прецедент може да доведе до съществени структурни и доктринални промени в НАТО, както и да евентуални изменения в Устава на ООН. Възможните промени биха били обусловени от видоизмененията в естеството на преобладаващите съвременни военни конфликти, трансформирани от междудържавни във вътрешнодържавни. Вътрешното насилие и състоянието на гражданската война според действащия понастоящем Устав на ООН се разглеждат като проблем на вътрешното правораздаване. Наложително е санкционирането на употребата на сила от външните фактори (държави и органицазии) в случаи на насилие в границите на суверенни държави. Самоинициативата на НАТО за въздушните удари от 1999г. има и символично значение. Чрез нея съюзниците – преди всичко САЩ като водеща сила в пакта, демонстрират решимостта си да предприемат самостоятелни мерки за урегулиране на кризи. Основното послание, отправено от САЩ към партньорите им от Съвета за сигурност – Русия и Китай, е в засвидетелстваната от Щатите способност чрез решаващата си роля в НАТО да се противопоставят на стремежите на двете държави за сдържане на глобалната им мощ.
Намесата на външни сили във вътрешните работи на суверенни държави не е явление, наложено през 1999г. в резултат на въздушните удари на НАТО над Югославия. Още през 1992г. операция „Пустинна буря” проправя път в международните отношения на правото на намеса. Бомбандировките над Югославия обаче поставят началото на нов етап в развитието на стратегията на пакта за мироопазване и управление на кризи под наименованието „хуманитарна интервенция”. За първи път в историята си НАТО се намесва във вътрешните работи на суверенна държава под претекст за защита на човешките права на етническа малцинствена група, репресирана от преобладаващото мнозинство, както и от политическия режим в страната, която населява. Доказателство за стремеж за налагане на определени геостратегически интереси на членовете на НАТО, обявили се за бомбандировките, в региона на Западните Балкани е избирателният подход при вземането на решения от съюза за намеса в урегулирането на подобни или по-широкомащабни хуманитарни кризи в други точки на планетата. Именно липсата на съществен интерес обяснява въздържането от намеса на НАТО срещу руските сили в Чечня, въпреки че жертвите на руското насилие възлизат на 50 000-100 000 души.
Концепцията за хуманитарна интервенция се разглежда като съставен елемент на новата национална стратегия за предоставяне на чуждестранна помощ от страна на САЩ през XXI век. Тази помощ е основно средство за осъществяване на американските външнополитически цели през втората половина на XX век. Основна организираща функция на външната политика на САЩ до разпадането на СССР през 1991г. е сдържането на комунизма. В съответствие с тази задача традиционният смисъл на американската чуждестранна помощ е гарантиране националната сигурност на САЩ и подпомагане на развиващите се страни.
Утвърждаването на Щатите като единствена свръхсила и световен лидер в началото на XXI век изисква промяна на приоритетите на чуждестранната помощ. Трите ѝ жизненоважни цели са опазване на мира в отделни територии, в които избухват вътрешнодържавни конфликти, овладяване на предизвикателствата, поставени от глобализацията, подобряване условията на живот на много бедни и изостанали човешки общности по света чрез хуманитарна помощ. Първият и третият принцип заедно мотивират въздушните удари над Югославия през 1999г.
Мироопазващите операции придобиват все по-съществено значение и място в концепцията на САЩ за предоставяне на чуждестранна помощ. Една от основните причини е постоянно нарастващият брой на вътрешнодържавните конфликти – само през 1998г. 25 от 27-те локални конфликта в света се развиват в границите на отделни държави. От друга страна, нараства натискът на общественото мнение върху правителствата на съответните държави да допринасят за мироопазването и защитата на човешките общности по света – в резултат на свободното разпространяване на информацията чрез Интернет и другите средства за масова комуникация, които правят широкодостъпни злоупотребите и насилието в отдалечените точки на света. Моралното оправдание за силовата намеса във вътрешните работи на чужди държави – необходимостта от отстояване на определен набор от универсални морални ценности, залегнали в идеологическата основа на външнополитическата стратегия на САЩ и НАТО – допринася за укрепването на т.нар. мека власт на САЩ в световен мащаб. Концепцията за меката власт почива върху спекулирането с привлекателността на определени културни и идеологически принципи, лансирани от Съединените щати, с цел да се разширява и утвърждава сферата им на влияние. Въпреки че не създават непосредствена заплаха за националните им интереси, хуманитарните кризи в отдалечените грографски райони от типа на тази в Косово придобиват все по-значима роля в американската външнополитическа стратегия. Със средствата на хуманитарната интервенция правителствата на САЩ и на съюзниците на НАТО, солидарни с американската позиция по отношение на бившата Югославия, получават възможност да оказват натиск върху наложените от тях приятелски настроени местни правителства (в случая с Косово – върху новата администрация на югославския президент Кощуница) по редица важни въпроси като разпространението на оръжия за масово поразяване, тероризма, наркотрафика, експлоатацията на определени природни ресурси и опазването на околната среда.
Съобразно с намеренията си да сменят режима на Милошевич с демократично, прозападно югославско правителство разузнавателните служби, като никои от западните съюзници не се поколебаха да финансират уличните протести в Белград срещу изборните фалшификации от страна на Милошевич през ноември 2000 г. Те имаха за цел да демонстрират пред международната общественост решимостта на сръбското население да отстоява демократиченото бъдеще на Югославия в лицето на Кощуница като прозападно ориентиран президент.
Според други аналитици на косовския конфликт причините за военната намеса на НАТО не са толкова политически, колкото икономически. Представители на някои български разузнавателни и контраразузнавателни служби също поддържат подобна версия. Според тях ефективната и бърза намеса на войските на НАТО (най-вече на САЩ) се дължи на наличието в Косово на залежи от неизвестни стратегически суровини със световно значение. Това становище обяснява факта, че Косово няма стратегическа роля в регионален и международен план като комуникационен, икономически или политически център на Балканите, но въпреки това редица западноевропейски страни и САЩ проявяват повишен интерес към него.
Държавите, които разглеждаха конфликта в Косово само като средство за сваляне на режима на Милошевич, загубиха интерес за по-нататъшно участие в умиротворяването на региона. Заедно с това на дневен ред възникна проблемът с намирането на правдоподобен претекст за изтегляне на техните контингети от КЕЙФОР. Това становище е подкрепяно и от настоящия съветник по национална сигурност на президента Буш Кондолиза Райс. Според нея конфликтът в Косово се е оказал по-устойчив от очакваното и САЩ са се провалили в опита за разрешаването му. Те не са били готови да поемат рисковете на войната във финансово и стратегическо отношение. Освен това липсвала единна и последователна стратегия и ясно дефинирани геополитически цели. Райс разглежда и закъснялата употреба на военна сила след ескалацията на конфликта като една от причините за неуспеха на НАТО. Още в началото на 2000 г. тя препоръчва инсценирането на претекст за оттегляне на американските контингенти: „Наложително е да се състваи план за политическа игра, който да позволи оттеглянето на нашите сили – нещо, което все още напълно липсва в Косово.”
Друга причина за липсата на интерес за военно участие в умиротворяванетп на региона у някои членове на пакта е патовата ситуация, в която изпадна международната общност. Става ясно, че нито местното албанско население ще се откаже от идеята за пълна независимост на Косово, нито сърбите са склонни доброволно да допуснат отделянето на областта от Югославия.
Тъй като реално не съществува възможност за мирно решаване на въпроса за статута ма Косово, заинтересуваните сили пристъпиха към инсцниране на ситуация, водеща до преустановяване на военното присъствие. Необходимо е да се знае, че най- ефективното средство за манипулиране на общественото мнение не е чистата дезинформация (лъжата, неистината), а т.нар. полуистина, която издържа елементарна проверка и съдържа повече или по-малко безспорни факти. Така отпада рискът от пълно разобличаване и отричане на дезинформацията и винаги остава съмнението, че получената информация е вярна. Манипулирането на общественото мнение чрез сензационните разкрития за обединения уран разчиташе именно на този класичски метод на психологическата война. Тя обаче не постигна целта си, тъй като липсваше координация между страните, членъващи в НАТО, а оттеглянето на военното присъствие от Косово противоречеше на интересите на част от тях. Например Министерството на отбраната на Германия официално съобщи, че немският контингент няма да се оттегли от умиротворителните сили в Косово, Босна и Херцеговина и че проведените изследвания от медицински екипи на Бундесвера категорично опровергават зависимостта между използването на обединен уран и здравето на военнослужищите. България, Португалия и други страни първо изпращат медицински екипи, които на място установяват, че радиационният фон в Косово е дори по-нисък от този в някои европейски държави. Министерството на отбраната на Испания оповести публично данни, че от всичките 32000 испански военнослужещи, участвали в различни мисии в Югославия, само шестима боледуват от рак, което е двойно по-ниско от средностатистическата заболеваемост от тази болест за страната. Така манипулацията с опасността от използването на обединен ураган за здравето на военнослужещите в Косово не постигна необходимото оперативно въздействие върху общественото мнение в страните, членки на НАТО. Тя не доведе до инсценирането на претекст за оттегляне военното присъствие на КЕЙФОР от областта.
Дори да се постигне умиротворяване на Косово, това не би довело до уреждане на въпроса за неговия статут в бъдеще. Във всички случаи следва да се очакват междуособици сред отделните крила в албанското националноосвободително движение, както и между отделните фракциив АОК – монархисти, ислямисти и комунисти. След елиминирането на обединяващия фактор – общия враг Сърбия, е логично да започне борба за завземане на властта. Обстановката допълнително се усложнява от очертаващите се в последните месеци сблъсъци между терористи от АОК, както и от сродната им АНО с представители на КЕЙФОР. След падането на режима на Милошевию и поради стремежа на САЩ в качеството им на сила, поддържаща установеното статукво в Югославия, сепаратистките амбиции на албанските терористи остават без подкрепа от страна на САЩ и другите съюзници от НАТО, които целят трайно умиротворяване на региона. Понастоящем мироопазващите сили в КЕЙФОР са нов противник на албанските терористи в Косово и Македония едновременно със сръбското и македонското мнозинство в съответните държави.
Обстановката в Косово от началото на 2001г. е коренно променена. Най-значимите вътрешни фактори за това са на първо място намаляването на влиянието на АОК след демократичните избори в областта, което провокира нейни бивши лидери като Али Ахмети да създадат АНО в Република Македония като продължител на сепаратистките терористични акции на АОК, и на второ мято падането на режима на Милошевич в Белград. Вънтнио фактори се определят от приоритетното значение на Косово за запдните съюзници. Според част от тях най-важната геостратегическа цел е постигната – Югославия се управлява от прозападен режим и не съществува интерес от по-нататъшното з разпадане. Според друга част постигнатото не е достатъчно. Необходимо е ограничаване на руското влияние на Балканите отвуд административната граница на Косово и затова военното присъствие все още е необходимо и обосновано.
В новата обстановка от началото на 2001 г. вариантите за мирно уреждане статута на Косово са повече или по-малко нереалистични. Най-вероятно е разделянето на областта на две части според военното присъствие в момента – северозападна, окупирана от руския контингент, и югоизточна, вкоято са дислоцирани КЕЙФОР. Североизточно Косово, населено предимно със сърби, ще остане в територията на Сърбия. Югоизточно Косово е най-реалистично да получи пълна или ограничена независимост с подкрепата на западноевропейските страни и САЩ, а след това постепенно да се присъедини или конфедерира с Албания. Само така би се решил трайно многовековният исторически конфликт между сръбския и албанския етнос в Косово и Метохия. Към това най-реалистично решение навежда и сравнително успешното уреждане на кофликта в Босна и Херциговина чрез кантонизирането ѝ по етнически признак. Този модел обаче не е напълно приложим спрямо Косово, тъй като за разлика от мюсюлманите в Босна и Херциговина албанците в Косово и Метохия винаги са издигали като главна цел на националноосвободителното си движение не само извоюването на независимост, но и присъединяването на областта към Албания. Затова съществуването на независима албанска държава или албански кантон в Косово до границата с Албания само би забавило във времето процеса на обединяване на двете държави. При новата обстановка на Балканите не е изключено към разширената албанска държава да се присъедини и частта от Македония с преобладаващо албанско население. Нова вълна от терористични действия на етническки албанци може да се очаква и в Северозападна Гърция, където вече действа Армия за освобождение на албанците в Гърция. В резултат на много места гръцкото население се противопоставя на всички лица от албански произход. Характерен е примерът със с. Лутра Лесву на остров Лесбос, където в началото на август 2001г. местните гърци взеха решение за изгонване на всички албанци от селото, включително и на законно пребиваващите икономически емигранти.
Уставът на ООН допуска две изключения на забраната за употреба на сила - налагането на военни санкции от ООН при “заплаха за мира или акт на агресия” (чл. 42) и “правото на самоотбрана при въоръжено нападение” (чл. 51). И двете обаче са невалидни в Югославия, след като няма резолюция на Съвета за сигурност и няма нападната страна на НАТО. Последното не дава възможност на позоваване и на член 5 от устава на НАТО. Въпреки това обаче много видни международни юристи поддържат убедително тезата, че войната на НАТО срещу Югославия не противоречи с нищо на международното право. Въпросът доколко военните действия допринасят за решаването на конфликта в Косово е предмет на отделен военно-политически анализ. Аргументите, узаконяващи решителна сила от международноправна гледнaточка: 1. Уставът на ООН в член 1/1/ постановява, че най-важна цел на ООН е “запазването на международния мир и сигурност чрез предприемане на колективни мерки за премахване на заплахи за мира и актове на агресия”, а ситуацията в Косово е призната за заплаха за мира с резолюция 1199 на Съвета за сигурност. Уставът съдържа механизми за такива колективни мерки в глава 7, но поради студената война именно те много рядко са възможни, в замяна на което ООН предприема различни по успех, но никога не будещи съмнение в легитимност операции за поддържане на мира, макар и изрично непосочени никъде в устава. Да се твърди, че операцията на НАТО в Югославия е извън устава на ООН, е също толкова резонно, колкото да се твърди, че десетките операции на ООН по света - Кипър, Ливан, Камбоджа, Ангола и т.н., са извън устава. И неслучайно опитът на Русия да представи акцията на НАТО за противоуставна на ООН бе отхвърлен от Съвета за сигурност с решителните 12 срещу 3 гласа. 2. Уставът на ООН е стожерът, но не и цялото международно право - то обхваща и други конвенции. През 1948 г. е приета Конвенцията по геноцида, която не само позволява, но и задължава страните,членки по конвенцията, да предотвратят действия, възнамеряващи да “унищожат цялостно или отчасти национална, етническа, расова или религиозна група”. Без съмнение намеренията, а вече и действията на Белград по отношение на Косово попадат в дефиницията на конвенцията. В това отношение и обичайното международно право е пределно ясно - геноцидът и престъпленията срещу човечеството като част от jus cogens могат и следва да бъдат обуздани и без изричен правен текст. 3. Историята многократно е оправдавала хуманитарни интервенции, цел на които е спасяването на човешки живот в масов размер. Правен буквояд би твърдял, че интервенцията на Индия в Източен Пакистан през 1971 г., на Танзания срещу режима на Иди Амин в Уганда през 1977 г. или на многонационалните сили по повод репресиите срещу кюрдите в Ирак след 1991 са незаконни. Няма здравомислещ мозък, който да не е съгласен, че акция за спасяване на население, заплашено от унищожение, е легитимна, независимо дали тя пресича държавни граници или не. Няма и прецедент в Международния съд на възбудено предизвикателство срещу хуманитарна интервенция - дори и в най-противоречивия случай на Виетнамската окупация на Камбоджа. 4. Югославия се позовава на своя суверенитет над Косово, но такъв вече не съществува - и не защото НАТО се е намесила, а защото режимът в Белград физически е унищожил населението в Косово. То е избито, изнасилено или изгонено от подпалените му домове, тоест вече не съществува като елемент на този суверенитет. Суверенитетът е отношение между управляващи и управлявани, между субект и обект и ликвидирането на обекта ликвидира и суверенитета. Освен това Югославия не е пълноправна страна,членка на ООН, поради разпадането на бивша Югославия и поради упорството на Белград да поиска формално ново приемане в ООН, според изискването на резолюция 777 на Съвета за сигурност. Като непризнат субект на международното право Югославия не притежава де юре и териториална цялост. Операцията на НАТО е насочена не срещу сръбския народ, а срещу военните обекти в Сърбия, които са инструменти за престъпления срещу човечеството и като такива могат да се разглеждат като екстериториални. 5. Албанците в Косово имат право на национално малцинство както всички други малцинства по света. След десетилетие мирен протест, който не води до успех, се появи терористичната организация АОК. Определението терорист обаче е гъвкаво - преди 20 години Ясер Арафат бе терорист №1 в света, но през 1994 той получи Нобеловата награда за мир. Албанците в Косово са идентифицирана етногрупа, на която е отказван не само малцинствен статут и права, но и дори минимум свободно излияние, а както става очевидно през последните седмици - и правото на жизнено пространство въобще. Последните действия на Белград премахнаха съмненията в справедливостта на каузата на АОК за въоръжена борба за автономия и правото й да търси международна подкрепа за правото си на самоопределение. Етническото прочистване на Косово не е изолирано еднократно престъпление срещу човечеството, макар че и като такова то е не по-малко осъдително. Това е четвъртата поредна въоръжена офанзива на един и същ режим в Белград срещу правото на самоопределение на народите след тези в Словения, Хърватско и Босна и вероятно не последна, като се има предвид Черна гора. След като не предприе ефективни мерки срещу първите три, международната общност закономерно стигна до единствения език, на който разбира Белград.
Някои от горните аргументи, погледнати откъснато един от друг, могат да бъдат оспорени в различна степен и това би било интересно академично упражнение за студентите по международно право. Но разглеждани в тяхната цялост и в конкретиката на ситуацията в Югославия, те не оставят никакво съмнение в легитимността на операцията на НАТО. Едни норми на международното право не следва да се разглеждат откъснато от други норми и от реалностите на международната политика като цяло. Принципите на ООН /член 2/ следва да се четат неотлъчно от целите на ООН /член 1/. Легитимността на “Решителна сила” e сложна конструкция, която покрива широка гама норми от конвенционалното и обичайното право. Това, че операцията не попада изцяло в ясно формулиран текст на устава, не означава, че тя не отговаря на духа на този устав, а и на международното право като цяло. Един функционален подход не би поставил операцията на НАТО в черно-бялата позитивистка плоскост законно-незаконно, защото тъканта на международното право се състои както от норми, така и от пространство между нормите. След провала на руската проекторезолюция в Съвета на сигурност и след очевидния геноцид в Косово, подготвян и практически започнал още преди нато вската намеса, въпросът за законността на въздушните удари е извън всякакво съмнение. Нещо повече, появи се критика, че операцията е закъсняла и прекалено слаба, което е фатално за много косовски албанци. Оказа се, че цялата игра “Рамбуйе” е била използ вана от Белград, за да подготви и започне геноцида в Косово. За разлика от умората от войната в Босна, която доведе до споразумението в Дейтън, в Косово имаше умора от мира, която направи войната неизбежна.
Легитимността на войната съдържа обаче и втори съществен елемент. Правото на употреба на сила не е достатъчно, следва да се спазва и международното хуманитарно право. Съобразени ли са ударите на НАТО с хагските и женевските конвенции за правилата на водене на война? Неточните попадения на някои пилоти по граждански обекти поставят остро този въпрос. Нищо обаче не дава повод да се смята, че има съзнателно нарушения на jus in belli от страна на НАТО. Дори обратното, военни експерти твърдят, че ограничаването на военните удари по хуманни обекти е било толкова прецизно, че не е засегнало на практика сръбската армия. Грешката на НАТО не е в това, че е предприела ударите, а в това, че ги е насочила само срещу сгради и съоръжения, а не срещу живата сила на сръбската армия, която е останала силна и недеморализирана да безчинства в Косово. От военна гледна точка за НАТО сриването на Белград до основи не представлява особен проблем, но за разлика от режима в Белград, либералните демокрации изпитват огромни морални проблеми в такъв сценарий. Спазването на международното хуманитарно право безспорно прави операцията военно по-трудна, но в крайна сметка точно това гарантира нейния краен успех, защото държи високо рейтинга й в общественото мнение. Затова и въпросът на скептиците - какво би станало, ако операцията не успее - има само един отговор - тя ще продължи, докато успее. След персийската война една международна компания в Багдад заведе дело за нанесени щети, но иракската страна доказа, че щетите са в резултат единствено и само на въздушен удар на коалицията, а не на действие на правителството на Ирак. Съдът обаче отсъжда, че щетите трябва да изплати Ирак, защото е отговорен за войната като цяло, независимо кой какво конкретно е поразил в нея. Така че вместо да ретранслира снимките на албанските жертви от поразения от НАТО конвой на албанската граница, Милошевич следва да се подготви да отговаря и за тях пред съда на военнопрестъпниците в Хага.
Войната в Косово през пролетта на 1999г. загатва интересни неща за бъдещето. Макар военната кампания на съюзниците срещу сръбския президент Слободан Милошевич да е успешна и да представлява първият случай в петнадесетгодишната история на НАТО, когато тази организация предприема военно действие, тя разкрива някои пукнатини в НАТО от периода след Студената война – пукнатини, които не попречват на войната в Косово, но които може и да не издържат натиска на една по-различна война при различни международни обстоятелства.
Войната показва сериозния трансатлантически военен дисбаланс. Съединените щати осъществпват преобладаващия брой бойни полети, почти всички боеприпаси с прецизно насочване, хвърлени в Сърбия и в Косово, са произведени в Америка, а безпрецедентното превъзходство на американската разузнавателна техника означава, че 99% от атакуваните цели са били обозначени от американски разузнавателни източници. Американската доминация във воденето на Косовската война предизвиква тревогата на европейците в две отношения. На първо място, тя е шокиращ удар по ервопейския престиж. Дори приносът на Великобритания, която се гордее, че е класическа сериозна военна сила, се равнява едва на 4% от използваните самолети и на 4% от хвърлените боеприпаси. От гледна точка на най-уважаваните европейски стратези във Франция, Германия и Великобритания Косовската война просто подчертава безсилието на европейските въоръжени сили. Смущаващо е, че дори в един толкова близък регион като Балканите способността на Европа да разгърне военни сили се оказва „нищожна” в сравнение с тази на Америка.
Един от най-важните изводи от изхода на тази война е, че въоръжените сили на европейските страни-членки на НАТО, изостават в значителна степен от своите американски съюзници и най-вече във военните технологии с космическа навигация. Това технологическо превъзходство има своите стратегически измерения и добре се осъзнава от европейците, които стават все по-зависими от амриканците във военнотбранително отношение. Очевидно е, че в перспектива тяхната роля в локалните конфликти ще бъде ограничена във военно отношение и ще бъде осезаема на политико-допломатическо равнище и в качеството им на финансови донори.
В тази война САЩ потвърждават на практика реалността на концепцията за „война с нулеви собствени загуби”. В нея ярко се потвържава нарастващото значение на военновъздушните сили и военоморския флот, които в бъдещите военни конфликти ще носят основната стратегическа тежест. Авиацията ще се изтегли от полето на сражението и постепенно ще се превърне в транспортно средство за доставка на огромно количество безпилотни високоточни крилати ракети до позицията на пуска. Очевидно е, че военоморските сили на САЩ ще се развиват по посока на превръщането си в стратегически арсенал в Световния океан за нанасяне по безконтактен способ на високоточни масирани удари по всеки противник в планетарен мащаб.
Няма коментари:
Публикуване на коментар