неделя, 9 август 2009 г.

МАКС ВЕБЕР


Съществува известно подценяване на неговата политология за сметка на общата му социологическа теория. Политическите му произведения предлагат кохерентен анализ на съвременното му общество и преоценка на значими теми от неговата социология, като бюрокрацията, класата, легитимацията, отношението между материални и духовни интереси.
Лайтмотив на неговото творчество е оцеляването на либералните ценности в епохата на напредващия капитализъм и на бюрократичната организация; как в света на картелната индустрия, на организираното работническо движение, на бюрократичната администрация и на засилващото се международно съперничество да се съхранят индивидуализмът на протестантската етика и традицията на естественото право.
И днес са актуални насоките дадени от Вебер за: реформирането на либералната демокрация, плурализъм, класов компромис и лидерство в рамките на една икономика, основана на частната собственост. Веберовата формулировка на либералния парламентаризъм (либ. демокрация) може да се разглежда като отговор на три въпроса, които формират общия предмет на неговата политическа мисъл.
Първият проблем е: как да се запазят условията за свобода на индивида във време, когато широкомащабни организации доминират икономическия и политическия живот. Дотогавашната концепция за бюрокрацията като тип политическа система (пруска и руско монархическа) е противопоставена на парламентарните демокрации от западен тип. Веберовата дефиниция на бюрокрацията като тип административна организация преобладава във всички общества и сфери на живота, когато възникват комплексни административни задачи и я разкрива като институция, която и самите парламентарни демокрации не могат да избегнат. Бюрокрация и демокрация вече не са два различни типа политически системи, а са съревноваващите се измерения на един и същ политически ред. Тази нова дефиниция на бюрокрацията позволява на Вебер да разкрие истинската заплаха за индивидуалната свобода. Тя е в лишаването на индивидите от всякакви независими средства за социална инициатива и тяхното интегриране във властовите йерархии, които вече имат монопола на експертизата и на организационната ефективност. Политическата защита на индивида е възможна само, ако парламентът стане форум за открита критика, осигурена от плурализма на противопоставени бюрократични йерархии в самото общество - между фирмите на пазара, между партиите на изборите и между институциите на икономиката и държавата. Вебер твърдо се противопоставя на планираната икономика, защото тя ще концентрира икономиката и държавната власт в едни ръце и тогава съдбата на индивида във всички сфери на живота му ще зависи от една и съща йерархия на чиновници.
От независимостта на икономиката от политическия контрол произтича вторият голям проблем: как да се въвлече работническата класа в политическата система така, че тя да не заплашва частната собственост. Само чрез усилване на правата на профсъюзите да се пазарят при по-равни условия с капитала и само при ефективно всеобщо избирателно право може да се върви към достигане на тази цел. Най-добрата гаранция за сътрудничеството на работническата класа се заключава в качествата на нейното ръководство, а лидерите й, тренирани в отговорно упражняване на власт в един работещ парламент и действащи в политическа среда, която им дава независимост от непосредствения натиск на следващата ги маса.
Тази загриженост за политическото лидерство формира третото главно занимание на Веберовата политическа теория. В условията на бюрократизацията нововъведенията и динамизмът на социалния живот могат да произлизат не от колективите, не от организациите, а от надарени и енергични индивиди.
Типичната за класическия либерализъм свобода на инициативата, сега може да оживее в главата на организацията, в личността на индустриалния магнат или политическия лидер. Проблем сега е: как при масовата демокрация да се осигури независимо лидерство под натиска на инструменталните ценности на властната бюрокрация, на материалните изгоди от отделни интереси и от ирационалния натиск на масовите политически движения. Самите условия на масовата изборна политика могат да помогнат в това отношение. Демократичните избори са станали вот на доверие за качествата на индивидуалните лидери, форма на плебисцит, който им дава значителен престиж в и над партията и широко поле, веднъж избрани, да определят политиката относително независимо от популярен натиск. В теорията на Вебер парламентът играе решаваща роля и по трите проблема на съвременната политика: в осигуряване на лични свободи и открито управление, в представянето на плурализма на социалните сили и на средствата на компромис между тях, в обучението и селекцията на политическите лидери.
Вебер като теоретик на буржоазната политика.
Съществени за разбиране на общата политика и ценности на Вебер са три негови съчинения. От 90-те години е неговата встъпителна лекция във Фрайбург. Макс Вебер избира за заглавие: “Икономическа политика и национална държава”, която представлява изследване на източнопруското замеделие с националните идеали на това време. Описвайки навлизането на капиталистическите отношения в Източна Прусия и по-специално замяната на немските земеделци с полски, Вебер изтъква политическите и национални проблеми, които възникват с фаворизирането на тези, чиито жизнен стандарт е по-нисък. Според него това заплашва германската култура и сигурност на изток. Икономическият ръст сам по себе си не само не намалява, а усилва конфликтите, борбата между социалните групи и нациите. В тази борба е важно да се поддържат немските национални и културни ценности. Друго следствие от икономическия упадък на юнкерите (Бисмарк е последен такъв) е кризата на политическото ръководство. Опасно е, когато икономически западналата класа държи политическата власт, но още по-опасно е, когато класите, към които преминава икономическата сила и с нея очакванията за политическо превъзходство, са политически незрели да поемат ръководството на държавата. Необходимо е политическо обучение на буржоазията, за да може да приеме политическото ръководство от юнкерите.
Наблягането на националните ценности е важно, както за емпиричния анализ, така и за оценката на явленията. При анализа на социалните структури основен е въпросът какви качества, какъв тип индивид е подбран от особения конфликт в тези социални структури. Така понятието “подбор” става основно за всички Веберови изследвания на обществото: на селяни в Прусия, на типа работник в условията на фабричния живот или на изпълняващия на елитна роля в обществените асоциации лидер.
Акцентът върху селекцията чрез конфликтите и конкуренцията има значение и за идеологическия анализ. Ако самите ценности са в неразрешим конфликт, то тези, които се надяват добрите неща да се съчетаят в бъдеща утопия и не искат да приемат необходимия ценностен избор, са просто наивни. Такива идеали за човечество, в което ще царят мир и щастие, са илюзорни. Пред мечтателите на мира и щастието стои надписа върху вратата на непознатото човешко бъдеще: “Оставете тук всякаква надежда” (Фауст). Той предпочита поемащия риск предприемач в пазарна конкуренция пред бюрократичния ред на планираната икономика, на профсъюзната борба за разширяване на правата пред патерналистката система на осигурено социално осигуряване. Погрешно би било да оценим позицията на Вебер по въпроса за подбора и борбата като социалдарвинистка. Даже във встъпителната лекция той отрича метафизичната вяра в оцеляването на висшите типове в историческото развитие. Точно по-високият културен тип може да бъде най-слабо адаптиран към условията на средата и социалната уредба. Понятието “подбор” е средство за анализ, а не догма. Убеждението на Вебер в борбата и съревнованието като ценности никъде не е свързано с предаване на благоприятни характеристики по наследство (затова Вебер не е нацист и расист). Най-същественото от ценностния възглед във встъпителната лекция е убеждението в нематериалистическия характер на ценностите. За него духовните ценности са по-важни от въпросите за хляба и маслото (без да се подценяват). Но те не могат да са цел на политиката. Културните ценности са цел на социалполитиката, а не просто подобряване на положението на работническата класа. Това, което ни се струва ценно в човека, казва Вебер, и което търсим да подкрепяме е личната отговорност, дълбокият стремеж към материалните и духовни блага на човечеството. Политиката е преследване на нематериални ценности; една от тях е свободата. Темата за свободата е най-задълбочено разработена в статията за руската революция от 1905-1906г. В статията “Изгледите за буржоазната демокрация в Русия” се разглежда въпросът може ли Русия да бъде демократична и обосновава песимистичните си изводи с анализа на социалните сили и интереси там. Той констатира, че руската църковна йерархия поддържа царизма (‘цар’ Путин); селячеството не е заинтересувано от никакви реформи; пролетариатът е въвлечен от демократично движение с ясно авторитарен профил и даже капитализмът наложен и в най-напредналата си форма върху архаичния селски комунизъм, получава подкрепа от държавата и е готов да задоволи потребностите си чрез преки връзки с царската бюрокрация.
Европейският либерализъм според Вебер е резултат от уникално съчетаване на фактори, които липсват в Русия и които за съжаление не могат да бъдат повторени (като морска експанзия, характерна икономическа и социална структура, специфична религиозна гледна точка и т.н.). Съвременният напреднал капитализъм е напълно различен от ранния, описан от Вебер в ПЕДК. Сега производството е стандартизирано, картелизирано, бюрократизирано и оставя нищожно поле за икономически индивидуализъм. Руското общество, което не е достигнало до либерална традиция преди появата на модерната рационализирана форма на капитализма почти няма шанс да постигне либералните свободи. На Вебер му остава само да се възхищава от този грандиозен опит, който е обречен на провал. Но и в страните с либерална традиция, нарастващата рационализация на жизнените условия прогресивно елиминира тези социални структури и области на действие, които поддържат тази традиция. Не случайно в края на ПЕДК Вебер се отклонява от главната си тема и противопоставя свободния дух на ранните капиталисти на желязната клетка на индустриалния живот, в която материалните блага са достигнали всеобхватна власт върху живота на хората.
Трябва да сме наясно какво разбира Вебер под свобода. Поне три различни понятия за нея могат да се разграничат в неговите произведения:
Това е икономическият индивидуализъм, притежаване на независима сфера на дейност, гарантирана от частна собственост, над която индивидът е господар.
Граждански и политически свободи, гарантиращи право на индивида в конституционно управление чрез закони.
Вътрешно понятие за лична автономия и отговорност.
“Способност да не се оставя животът да тече като естествено събитие, а да се третира той като серия от крайни решения, в които душата избира значенията на своето съществуване.” (Вебер)
От тези три значения, първото (икономическият индивидуализъм) непрекъснато е отстранявано в модерното общество, макар в земеделието да има още индивидуализъм, който е неподходящ за социализма. Що се отнася за икономическите свободи, те много по-лесно се поддържат веднъж установени, отколкото да се установяват първоначално без подкрепата на здраво индивидуалистично общество (руския пример и ние сега). Политическите свободи все още са възможни в съвременното общество и Вебер е наясно какво е необходимо за тях: стабилни парламентарни институции и конкуриращи се източници на власт; в частност конкуриращи се бюрокрации на държавата и на частната индустрия. Макар бюрократизацията да бележи края на индивидуализма, да се поддържа напрежението между известен брой бюрокрации е необходимо условие за гражданската и политическата свобода.
Подчертавайки германските културни ценности, нуждата от политическо лидерство, грижата за свободата в епохата на бюрокрацията, Вебер сам нарича себе си ‘осъзнат или класово осъзнат буржоа’ (противопоставя се на Маркс).
Националните либерални елитарни ценности, т.е.буржоазните у него са противопоставени на колективистките егалитарни идеали на социализма, срещу който Вебер се бори през целия си живот. Границите на бюрократичната рационалност.
Границите на бюрократичната рационалност. От всички характеристики на съвременната държава и политика Вебер смята за определяща бюрокрацията - платена, йерархична, подчинена на правила, технически превъзходна. Така хидляди изследователи на Вебер и бюрокрацията отдавна повтарят неговото описание на бюрократичния модел, но малцина знаят, че възгледите му за бюрокрацията в капиталния му труд “ Икономика и общество” е само един от трите аспекта, да не кажем трите теории за бюрокрацията, които могат да се намерят в неговите съчинения. Преди да ги изложим трябва да изтъкнем тяхната противоречивост на консервативната теория за бюрокрацията, която идва от Хегел и е защитавана в прочутия Верайнски дебат през 1909 год. от Густав Шмолер - историк на пруската администрация. В тяхната теория бюрокрацията се разглежда наред с монархията като неутрална сила, която стои над борещите се частни, класови и партийни интереси, въплащава всеобщия обществен интерес и е надарена със специална политическа мъдрост. От тук идва и враждеността към политическата демократизация, основана на страха, че независимото правителство на монарха и бюрокрацията може да бъде изместено от власт, основана на частен партиен или класов интерес.
Първият аспект на бюрокрацията у Вебер е най-познатата тенденция за нея, като технически ефикасен инструмент за администриране. Технически съвършено адаптиран за постигане най-високо равнище на изпълнение. Повечето коментатори се хващат за това техническо превъзходство като ключов момент, но пропускат положението, че бюрокрацията е само технически инструмент и нищо повече.
Когато Вебер на този дебат подчертава характера на бюрокрацията като “ прецизна, лишена от душа и машиноподона”, това се посреща с възгледи “смешно”, защото той отрича на държавния апарат този висш статус, тази емоционална мистика, която е толкова важна в очите на консерваторите. Освен това Вебер се различава от тях и по това, че вижда бюрокрацията не само в държавния апарат, свързана с държавната власт и по този начин заинтересована от властта в специален смисъл. За него бюрокрацията е всяко тяло от чиновници, във всяка сфера на човешката дейност, не само в държавата.
От тук идва и вторият аспект, че бюрокрацията има вътрешна тенденция да разширява инструменталната си функция, да става отделна сила вътре в обществото, способна да влияе на целите и на самия характер на това общество. Тя представлява не само отделна властна група в обществото, но и отделна статусна страна в цялото общество. Тя си присвоява и узурпира целевата функция, която собствено принадлежи на политиците, но не само това е важно, че тази функция е политическа, тя е също такава, че за нея по квалификация гражданския чиновник е неподходящ. Централен за втория аспект на бюрокрацията е тезисът за присъщите и ограничения, за това, което тя не може да постигне, докато ударението в икономиката и обществото е върху техническото превъзходство на бюрокрацията, върху това, което тя постига, политическите съчинения на Вебер се концентрират върху негативната и страна, върху това, което тя не би могла да постигне.
Третият аспект също се съдържа само в политическите съчинения. Това е възгледът, че бюрокрацията не само не е независима, както твърдят консерваторите, но и определят пластовата структура на обществото. Противно на консервативните мнения Вебер смята, че на практита бюрокрацията не можа да се освободи от светогледа на социалните класи, от които е рекрутирана и с които е свързана. Твърдението, че пруската бюрокрация е надпартийна е измамно. Фактически тя действа като инструмент за запазване на юнкерското господство. Братът на Вебер - Алфред на диспута казва “голяма грешка е да си представяш бюрокрацията като независима от всяка социална основа. Тя намира социалната си база в тези властни групи, които контролират организацията на оществото”. В “ Икономика и общество” Вебер развива модела на идеалния тип бюрокрация. На критериите, които администрацията трябва да задоволи и на типичните условия и следствия от тези критерии. А политическите съчинения показват, че фактически бюрокрацията не може да изпълни тези критерии. Отклоненията от идеалния тип не са случайни, а систематични. Бюрокрацията не е просто технически инструмент - тя е също социална сила със своите ценности и интереси предизвикващи социални последици над и извън нейните инструментални постижения. Като властна група, тя е способна да влияе върху целите на политическата система, като статусна страна, тя оказва неосъзнат ефект върху ценностите на обществото. Същевременно тя не е независима от други социални сили, особено от класите.
Главна харастеристика на модерното общество и държава е замяната на патриархалните и патримониалните системи на администрация с бюрократична система. На традиционния авторитет , който Вебер нарича рационален или легален ( законен ). Този процес е необратим. Законността е характерна основа на авторитета и властта на институциите, която почива на процедурната коректност. Властта се възприема като легитимна, когато е конституирана според коректни поцедури. От тук идват две съществени хакарктеристики на модерния авторитет в сравнение с традиционния. Докато последният е личен, въплащаващ подчинение на личността на управника, то законният е безличен, включващ подчиняване на правилата и на писаните процедури. И второ, докато при традиционния авторитет, който почива на вярването в светостта на миналото, традицията, сферата на позитивно действие за създаване на нов закон е ограничена, то при законния авторитет по принцип тази сфера е открита, стига формалните процедури да се съблюдават. Така бюрокрацията формира част от структурата на властта, която е способна волево да изменя закона съобразно обстоятелсвата или персонала заемащ властни позиции. Като цяло администрацията е пригодена да се подчинява на политически господари ( твърде различни от идеали и намерения, стига тези господари да процедират по формално коректен начин).
Процедурната правилност като критерий за законност, съответства на инструменталния х-р на бюрокрацията и ни води към втората х-ка на авторитета на властта - рационалността. Авторитетът е рационален, защото включва….(?) въз основа на специализирано знание, защото има ясни сфери на компетентност, защото оперира съгласно интелектуално анализируеми правила, защото операциите са калкулативни и защото технически е способен за най-високи постижения. Кулминацията на юрокрацията е нейният монократичен тип - с един вожд или глава, шеф на върха на пирамидата, който се характеризира с “прецизност, бързина, приемственост, намаляване на персоналните и административни разходи, единствено способеен да се справи с мащаба на съвременните административни задачи и изискванията на капиталистическата пазарна икономика. Единствената възможност за демокрацията в масовата държава се заключва в изборите за политическия глава, комуто бюрокрацията да служи. “ бюрократичната система би могла да се контролира отгоре чрез демократично избран политик, но не би могла да бъде заместена чрез избори отдолу”. Дори мобилизацията на гласовете изисква бюрократизиране на политическите партии и това води до концентрация на властта в ръцете на тези, които контролират организацията. Отделянето на работника от средата за производство, което социалистическата теория приписва на капитализма фактически е черта на самото бюрократично действие. С усъвършенстването на технологията и разпространението на администрацията в индустрията - това отделяне е доминиращо условие независимо от ф-мата на собственост. “Навсякъде е същото. Средствата за действие са във фариката, държавата, армията, университетите са с посредничеството на бюрократично структуриран апарат, концентрирани в ръцета на тези, които контролират този апарат. Така се стига до властта на бюрокрацията”.
Като властна група бюрокрацията има свои собствени интереси, които тя поддържа със система от вярвания и ценности образуващи т.нар. от Вебер под на честта. Освен чувството за дълг той съдържа и вяра в превъзходството на собствената квалификация и компетенции. Гордостта, че бюрократите са над партията и истински интерпретатори на нац. интерес. “ Властната позиция на всички чиновници се основава на знанието, което е от два вида. Първо специализирано знание, добито чрез специална квалификация и наречено техническо в най-широк смисъл и второ, официално знание т.е. конкретна информация, релевантна на съответното изпълнение, която е достъпна само на чиновника чрез средствата на административния апарат. “ Знанието запазвано чрез секрестност, тайна прави от бюрокрацията не само ефективен административен инструмент но и самостоятелна сила в осъществяването на собствени интереси. Неизбежна е тенденцията апаратът да надхвърля своите съветнически и изпълнителни функции и да постига също определяне и контрол на политиката. Това важи особено за монархически системи като Русия и Прусия, където поради неграмотност и неопитност, монархът често е безпомощен пред лицето на бюрократичните си съветници и е параван за неограничена и неконтролирана власт. Така се стига до властта на чиновниците, която е крайна цел на бюрокрацията, като отделна група в д-вата и е пример за ирационалност на рационализацията, на средството станало цел. Във “ властта на чиновниците” апаратът узурпира политически функции, за които не е подготвен. Тук стигаме до централната тема на Веберовата теория за бюрокрацията, нейните вътрешни ограничения. Тя е най-развита в различието между чиновника и политика. “ Политиката като призвание”. Различието между чиновника и политика е първо в отговорността. Чиновникът е отговорен пред началника си за качеството на своя съвет и администрирането, изпълнението на дадена политика, но не е отговорен за самата политика. Веднъж щом тя е решена, негов дълг е да я изпълнява. Без тази дисциплина и самоотричане целият апарат би се развалил. Политикът напротив е лично отговорен за политиката, която следва. “ Бората за лична власт и в резултат личната отговорност са първият живот на политика. Ако не си осигури поддръжка, дълг на политика е да си подаде оставката.
Втората разлика е в характера на дейността. Чиновникът работи в принудителна организация, която функционира обикновено тайно като издава и се подчинява на инструкции. Арената на политика е откритата борба за доброволно следване в конфликт с други групи и гледни точки. Чиновникът оценява дейността си чрез съотнясяне с правила и експертиза. Другият, политикът с количеството подкрепа на своята политика., броя на своите следовници.
Третата разлика е в езика. Използват различни езици. Чиновникът има сух, безличен, обективен език. Политикът трябва да се бори с говорещия свят.
Четвърто - разлика в личните качества. Политикът трябва да притежава лидерски качества.
Отрицание на социализма.
Капиталистическият предприемач - и той е ангажиран в свободната бора за икономическо съществуване, поема индивидуална отговорност , докато чиновника се бори за пенсия. Цялото поддържане на динамиката на икономиката и соц. живот зависи от съществуването на тази предприемчива класа.
Веберовото определение за социализма - “ Много добре е - пише Вебер, че комунистическият манифест подчертава икономически революционния характер на работата на буржоазните капиталистически предприемачи. Никакъв профсъюз, а още по-малко д-вен социалистически чиновник не може да изпълнява тази роля вместо тях, на тяхно място.”
Социализмът, който ще изключи частния предприемач или ще намали сферата му на печалба, ще бъде обречен на икономическа или социална стагнация. Има и една втора причина да бъде запазена предприемаческата класа като противотежест срещу бюрокрацията на държавата. Социализмът заплашва да ликвидира това противостоене на правителствената и промишлена бюрокрация чрез унифицирането им в една масивна йерархия. Тогава - пише Вебер- оществото ще познава само един идеал - бюрократическия, на сигурността и реда; пред лицето на един работодател - държавата. Работникът ще бъде подложен на по-голяма експлоатация с невъзможност за стачки и борба.
Както Ланкастърската текстилна индустрия е послужила на Маркс за модел на капитализма, така пруската администрация служи на Вебер за модел на бюрокрацията и на възможностите за нейното бъдещо развитие. Разбира се Вебер проследява историята на бюрокрацията от древен Египет и Римската империя. Основният му извод е , че веднъж развита: ” бюрокрацията изчезва само с упадъка на цялата обхващаща я култура.” Докато Рим ни дава модел на икономическа и културна стагнация, на бюроктарично общество, то Египет е пример за тотална несвобода. Източник на господството на бюрокрацията там е реката Нил и необходимостта от нейната регулация. Всеки жител е закрепен, закрепостен и принудително трябва да изпълнява определена работа - в Египет всеки по принцип е несвооден. Там има превилигировани, но не и свободни класи. Египет е образец на обществото, такова, каквото би могло да бъде при държавния социализъм и централното снабдяване.
Историята според Вебер е частично развиваща се, частично циклична. Някои социални форми от античността формират основа за по-късни развития и така образуват поредица. Други социални форми се повтарят отново, макар и на различни равнища. Вебер не смята, че социализмът е неизбежен, поне в близко бъдеще, но ако дойде той не би подобрил условията за живот. По такъв начин Вебер остава привърженик на капитализма на икономически и културни основания. Но в рамките на капиталистическата система бюрокрацията запазва проблемите си, най-важният от които е как тя да се държи под политически контрол.
Парламентът и демокрацията - отговорът на въпроса как бюрокрацията да се държи под политически контрол се съдържа според Вебер в качествата на типа политик, който ще бъде способен да подчини апарата на политическата линия, като поема лична отговорност за следваната политика и нейните последици.
В “Политиката като призвание” той дефинира качествата на такъв тип политик като коминация от страст и и решителност- за борба за каузата, за която се вярва. Тя е съчетана с практическо знание на средствата, с които каузата може да се постигне. Макар и оформянето на политика с такива качества да е въпрос на културни и лични ф-ри, развитието им зависи също от политическата структура и главно от конституционната позиция на парламента. Тук Вебер прави основна разлика между говорещия парламент на Русия и германския със слаби пълномощия, който не може да осигури нито нужния персонал, нито тренинга на политическото лидерство от една страна и силния парламент от британски тип от друга.
Демокрацията се разглежда от него не толкова като средство да се даде на народа повече власт, колкото да се осигури ефективно политическо управление на държавния апарат. Най-важна е функцията на парламента като поле за тренинг на политическо лидерство. В статията “Парламентът и правителството на реконструирана Германия” Вебер твърди, че най-важна е конституционната позиция на парламента, от която зависи характера на политиката и политическото лидерство. Ако парламентът е говорещ и ролята му се свежда до законодателно одобрение на правителството, той не може позитивно да участва в политическото управление и изпълнява само така наречената от Веер негативна политика.
В тези случаи той стои срещу правителството като враждебна сила, подхранван е от него с асолютен минимум от информация и е третиран като пречка. Положението е съвсем различно в силния парламент, където правителството или се изира от неговите членове ( Англия) или трябва да има поддръжката на мнозинството и по този начин да е отговорно пред него. В този случай, пише Вебер - лидерите на доминиращата партия по необходимост позитивно споделят д-вната власт и тогава парламентът е фактор за позитивна политика”. Негативната политика като изключва полит. партии и техните лидери от реалното споделяне на властта и им отрежда негативна роля на протест срещу предложения направени другаде, насочва енергията на политиците към осъществяване на дребни администрастративни синекурни постове и така ги примирява с бюрократичната система. По същия начин като позицията на парламента определя характера на негативната политика, така тя окуражава и типа на подходящите за нея службогонци, търсещи длъжност без отговорност за властта и демагози, които не преценяват последиците от своите речи. И двата типа са противоположности на истинския политик.
За Вебер лидерството - рекрутирано и развивано в силния парламент от британски тип е единствено средство за контрол на администрацията в съвременни условия. Освен, че подбира и регулира политическите лидери силният парламент предоставя начини и средства за тяхната квалификация, като им помага в обуздаването на бюрократичната администрация. Например това е системата на парламентарни комисии за разследване, притежаващи право да апробират администрацията и да проверяват съответните документи. Така се постига отчетност на администрацията пред парламента и пряко се проверяват гражданските служби.
Щом специализираното знание е главен източник на властта на бюрокрацията, то възможността да се споделя това знание и експертиза е необходима за нейния контрол. Участието в работата на парламентарните комисии е най-добрата форма за квалификация на бъдещите политически лидери.
Концепцията на Вебер за парламентарното управление не може да се нарече демократическа, защото той не цели оправдание на това управление чрез въвличане на народа на управляваните в политиката. В едно писмо на 17 години той пише -“ ф-мите на конституцията са за мене техническо средство като всяка друга монархия. Аз бих бил щастлив да взема страната на монарха срещу парламента, ако само той е политик и показва признаци да стане такъв. “ Вебер се противопоставя на монарха като система а не като личност. Някакъв изключителен монарх може да осигури политическо лидерство но монархията като институт не може да осигури приемственост на политическата линия така, както това прави парламентът. Иначе предпоставката? На елитистите за неизбежността от олигархията се споделя от Вебер.
Освен ролята на парламента, другия основен елемент от Веберовата концепция за демокрацията е неговото оправдание за всеобщото избирателно право. И тук възгледът му е амбивалентен, защото въвеждането на това право според него не изменя, а дори усилва това, което той нарича законът на малкия брой. Законът, че политиката се конституира отгоре, от малки групи. Заедно с другите елитаристи / неомакиавелистите, Вебер смята, че включването на масите в политиката не променя факта на олигархията, а по-скоро методите, по които малцината се избират и типа личност на върха с необходимите качества за упражняване на власт. Наред с бюрокрацията още една типична черта, характеризираща съвременната политика е нейния масов х-р. Съвременната държава е масова държава в смисъл, че масите не могат повече да бъдат игнорирани от политическия процес независимо от типа политическа система. Масата и продукт на социално изравняване, което е разтворило в себе си традиционните различия между произход и статус и е разрушило отношенията в традиционното общество. Така самото съществуване на масата е показател за демократизацията на обществото. Социалната демократизация, която е усилена от масовата грамотност и популярната преса. Тези ф-ри правят масата значима в политиката и водят също до политическа демократизация, макар и ограничена с напредъка на всеобщото избирателно право. Масовата демагогия ….(?) се използва в предвоенните години, както от военни диктатори, така и от традиционни демокрации. И тук има два начина за включване на масите политиката. Един ирационален както е в уличната политика и втори разумен, регулиран чрез избиррателното право.
Един особен аргумент в предвоенната обстановка използва Вебер - “ Всички мъже са равни пред лицето на смъртта, всички неравенства на политическото право в миналото произтичаха в последна сметка от икономическите несвързани неравенства на военната квалификация, които вече нямат място в бюрократизираната държава и армия.” Армията е масова военна квалификация, не е важна, трява ти просто пушка.
Политическата демокрация е следствие от формалното равенство, което е предпоставено от институциите на съвременното общество и тя е необходима ако масите трябва да се въвеждат в политическия процес по един регулярен и разумен начин.
Независимо от регулярното избирателно право, обаче политиката винаги се определя от малцина, които след това включват други до степен, в която поддръжката им се смята за необходима. Масите са въвличат по инициатива отгоре, никога отдолу. Тяхната роля е сведена до отговор - “ Това не е въпрос на политическо издигане от пасивната маса на свой лидер, а по-скоро на рекрутиране от лидера на своя следваща го маса чрез демагогски апел и това е вярно дори за най-демократичните устройства.” Законът за малкия брой не означава, че лидерите могат да минат без последователи или че последователите не трябва да са многобройни или ентусиазирани както е по време на война. Това означава, че инициативите са винаги в малките водещи групи, чиито щабни команди и способности тайно да планират стратегията им осигуряват предимство.
В сравнение със знаменитите олигархии, възходът на всеобщото избирателно право не прави политиката по-демократична в смисъла на по-широко разпределение на властта. Нещо повече - властта сега е по-концентрирана. “ Терминът демократизация - пише Вебер - би трябвало да е погрешен щом демосът никога не управлява, само е управляван. Изменил се е начинът, по който малкият брой хора се набира, Качествата изисквани за това и шансът различен тип личност да достигне върха.”
Класическият анализ на въздействието на масовите избори върху характера на политическата дейност във Великоритания и щатите прави Острогорски. Основната му идея е развитието на извърпарламентарната постоянна партийна олигархия, като инструмент за мобилизация на масовите избори се възприема от Вебер. На свой ред той посочва две особени следствия от това развитие - Едното е упадъка на местните величия, играли главна роля в подбора на кандидате и в организирането на изборите за сметка на партийния бос или партийния чиновник, чиято професия е вече да издига кандидати и мобилизира гласове. Второто следствие е нарастващото значение на шефа на партийната машина за сметка на индивидите депутати. Сега те са зависими от подкрепата на партийната машина за своето избиране, която на свой ред зависи от личността на партийния лидер и от неговата спосоност да хване масовия вот в демагогическото съдържание на избирателната компания.
Британската демокрация е станала плебесцитна ( терминът се въвежда от Вебер). С мин-председател подобен по съдържание, но не и по форма на американския. Лидерите Гладстон и Лойд Джордж през главата на парламента и партиите пряко са апелирали към масите, а с такива лидери членовета на парламента, депутатите “ са просто политически кариеристи вербувани като техни следовници.” Заедно с плебесцитния лидер, големият демагог, диктаторът на изборните битки на сцената излизат и нови политически роли. На сцената? Който финансира предизборната кампания и на журналиста демагог. Качествата подходящи и наложени от новите обстоятелства на вс. избирателно право са тези, които осигуряват успех в изборната моилизация. Умението за организация и пропаганда, способността за масови ръководства,, възможности за финансиране на партийната машина. Законът за малкия брой действа както и преди - властта не е дифузирала, не се е разпръснала, а само се е преместила от местните величия и индивидуалните депутати към професионалните организатори на партийната машина , лидера, който е нейн глава.
Властовата стуктура на партийната дейност е скицирана в 1-ва част на Икономика и общество така:
партиините лидери и техните щабове контролират операциите;
активните партиини членове, които имат функциате да акламират лидерите си, макар че при известни обстоятелства могат да действат като контрола, да участват в дискусии, да изразяват недоволство;
неактивните маси, избиратели, обекти чиито гласове се търсят по време на избори;
вложители в партиините фондове, които обикновено, но не винаги остават за сцената.
Тази схема изгежда олигархична, но не бива да забравяме, че у Вебер отношението между лидер и следовници предполага основата на класовия интерес. Политическите лидери са продукт и на политическата структура, но и на класата. Веберовият архетип на политическия лидер - Бисмарк – е последният и най-великият от юнкерите и макар че и кръгозорът му да прехвърля този на неговата класа, постиженията на канцлера биха били невъзможни без неговите поддръжници.
1917г. – Всяка “гросе политик” винаги се прави от малка група мъже, но решаваща за успеха е волевата поддръжка на широка и могъща социална класа. Така интересите на класата и равнището на нейното съзнание поставят граници на лидерските постижения. Независимо от този социален контекст на политическата структура, политическата инициатива винаги идва отгоре и характера на лидера е много важен. Само тези характеристики са подходящи за политическото лидерство, които са били подбрани в политическата борба, доколкото цялата политика е в същността си kampf. Твърде злепоставената работа на демагога му дава по-добър опит отколкото администраторската длъжност.
Парламентът като пазител на свободата: Момзен – единствените форми на парламентаризъм в теорията на Вебер са селекцията на политици със способности за лидерство и контрол върху административния апарат. Така Вебер изоставил идеите си на либерален конституционализъм. Но от факта, че депутатите вече са организирани партиини последователи, не следва че парламентът не може повече да бъде гарант на политическите свободи. Поради това, че гражданските права повече не са поддържани от представите за естественото право, не следва, че те не могат да се пазят чрез инстутиционализирани структури, които се радват на социална поддръжка. Освен други функции Вебер схваща парламента като пазител на гражданските права и свободи, особено в съчиненията за Руската революция от 1905 г.. Одобрените в октомврииския манифест свободи са незащитими; парламентарните и плебесцитните принципи се уравновесяват и си противостоят. Докато плебисцитният лидер се появява вътре в парламентарната система, в същия контекст отговорността на парламента е важна за контрола върху неговата власт. Така много преди възходът на партийната машина да отбележи края на конституционния либерализъм, той прави още по-необходима и функцията на парламента за защите на индивидуалните свободи от властта на плебесцитния лидер. Веберовата политическа теория не е просто институционална. Когато гледа на парламента като на институционален пазител на свободите, той не не си представя, че последният би изпълнявал тази роля без здрава обществена основа, без социалната подкрепа на парламентарното управление, в класите и в условията на обществения живот. Особено в Германия при политически осъзната буржоазия и най-свободните институции биха били сенки. Отношението парламент-общество е повече социлологическо у Вебер отколкото философско. Това значи, че на 1-во място Вебер поставя въпроса Каква социална поддръжка е необходима, за да станат политическите институции ефективни. И след това? – Какъв вид издръжка е необходима, за да бъдат те легитимни. Изключение не прави и главната полтическа институция – държавата. В това отношение въпросът се поставя за отношението между държавата и нацията.
Национална държава и национализъм. Когато Вебер оправдава парламентарната демокрация за това, че тя разглежда възможностите за компетентно политическо лидерство, той не разглежда това лидерство като самоцел, а го свързва с конкретни цели. Тези цели се дефинират в национални термини. Сега в началото на века Германия е голяма сила и тя се нуждае от система на управление, подходяща за нейната позиция и възможности. Малко аспекти от политическата теория на Вебер са предизвикали толкова спорове, колкото неговите национални убеждения. Тезата на Момзен, че национализмът е движеща сила на неговата политическата дейност и че парламентарната демокрация е само средство за осигуряване на ръководство към националните цели може силно да се успорва. Самият Вебер признава, че националните задължения в последна сметка са въпрос на вяра и не биха могли да се проверяват с научни аргументи. Оттук обаче, някои критици погрешно заключват, че неговият национализъм е напълно ирационален, че щом веднъж е разделил науката от ценностите, последните изобщо се изключват от областта на разума. Но Вебер не изключва напълно разума от сферата на ценностите. Застъпвайки се за реципрочното отношение между рационалните и ирационалните елементи. Той разглежда емоционалните корени на национализма в психилогиата на масите и в престижните чувства на управляващата полтическа страта. Но и двата вида чувства се трансформират под влиянието на на интелектуалните групи в идеята за нация. Тази идея на свой ред влияе върху формата и направлението, което ще приеме изразът на емоциите. Във встъпителната лекция Вебер пише, “че националната държава почива върху основен психологически фундамент, споделен даже от широкия спектър на икономически подчинените класи и без съмнение е надстройка, създадена от икономически управляващите класи”. В главата за нацията от “ Икономика и общество” той също прави разлика между емоционалния и пресметнатия икономически ориентиран елемент на национализма. Макар емоционалният момент да е отъждествен най-напред с престижните чувства на политикческата страта на бюрокрацията, армията и др. Но те се индентифицират от влиянието на тази страта, която е отговорна за културата на обществото в специфичното национално съзнание. Голият престиж на властта – пише той - неизбежно се трансформира над влиянието на тези групи в други специфични форми, в частност на идеята за нацията. Интелектулната идея за нацията осигурява не само оправдание, легитимност на държавната власт, но също оформя начина на нейното упражняване. Тя става ефективен принцип за насоката на властта.
Понятието нация – най-същностното политическо понятие според Вебер, което може да се дефинира само в отношение към държавата макар и да не е идентично с нея. Нацията е общностно чувство, което може да намери адекватен израз само в своя държава и коетоÞнормално се стреми да я създаде. Тя има субективен момент, че “специфичното чувство на солидарност може да се очаква от известни групи хора пред лицето на други”. Но това чувство на солидарност не е напълно субективно, а се основава на обективни фактори, като обща раса, език, религия, обичаи, или полтически опит, всеки от които може да прокарва национално чувство. Но нито един от тези фактори не е общ за всички примери на нация (например – езика), нито пък съществуването им прави нацията. Те просто създават потенциал за солидарност и зависи от политическите фактори дали този потенциал ще намери израз в национално самосъзнание или не. Три различни елемента образуват Веберовото понятие за нация:
съществуването на обективни фактори между хората;
2 когато тези общи фактори са източник на ценности и предизвикват чувство за солидарност срещу външни хора;
3 когато тази солидарност намира израз в автономни политически институции, съответни на общността или поне поражда искания за тях. Доколкото националността зависи от чувството за превъзходство пред лицето на другите, тя формира тип група по статус, уникална по това, че е единствена форма на статусно превъзходство, достъпна за широката маса. От обективните фактори расата е с най-малко значение за Вебер. На конгреса на германската социологическа асоциация той казва: “ С расовите теории е възможно да докажете и отхвърлите каквото си искате”. Важи фактори са общността на езика и литературата. Засилването на национализма по това време Вебер обяснява не само с експанзията на империализма, на икономическите конфликти, но и с деформацията на литературната култура сред масите. Веднъж щом езиковата общност има своя преса, мерките срещу нея нямат шанс. По-важни фактори от езика могат да разделят нациите. Религията разделя ирландци и англичани. Или общи обичаи, социална структура, начин на мислене, полтическа традиция. Вебер се отнася скептично към понятия като народен дух и народен характер. За него фолкът не е метафизическа същност, от която произлизат емпиричните различия между хората, а обратно – образуван е от тези характеристики. Основно понятие за Вебер, което отразява индивидуалността от националната общност е понятието култура, което наред с националност е най-популярното в речника на големия мислител. То има различни значения, но тук, в политическия анализ на нацията, под култура Вебер разбира тези особени ценности, които разграничават една група или общество от другите. Образуват тяхната индивидуалност и получават самосъзнателна формулировка, типична за искуството и литературата на това общество. Това са ценности от всякакъв вид – маниери, характер, начин на мислене, които разграничават обществото качествено от групите и са съзнати като такива от неговите членове. Индивидуалността, характерна за културата, е ярко очертана национална индивидуалност. За това Вебер пише, че “всяка култура е национална култура”. Функция на институциите или на културната страта е да пази и изразява тази индивидуалност на културата, тази душа на нацията. Интелектуалци са “тези, които имат специален достъп до известни постижения, смятани за културни ценности ппради тяхната различима индивидуалност”. От тази гледна точка, уникалността на националната култура, не съществува критерии за нисши и висши култури и нации. “ И малките нации са не по-малко ценни и важни спед форума на световната история”> За Вебер една общност се смята за нация само доколкото тя е или се стреми да бъде обединена в собствена автономна държава. Тъкмо стремежът към политическа власт прави унгарците, чехите или гърците нации. Нацията е свързана със сферата на културата, а държавата със сферата на властта. Но макар и да принадлежат към фундаментално различни категории, те са също реципрочни. Държавата може да оцелее доколкото е подхранвана от солидарните чувства на националната общност в поддръжка на нейната власт. И обратно – нацията може да запази различната си идентичност в своята култура с протекцията на властта в държавата. В предишните неполитически времена Гърция е могла да бъде водещ културен народ без единна държава, но тези времена са отминали - Гърция като “мощна държава”. При новите условия Вебер разгежда като безусловно оправдана употребата на държавната мощ за запазване на Германската културна идентичност, независиомо дали става дума за полското проникване от изток през 90-те години на миналия век или за войната срещу откритата заплаха на руския империализъм. С развитието на капитализма и интериоризацията на производството, националното не става излишно, а напротив – настояването за национална идентичност е още по необходимо. Макар и националното да не е просто отражение на икономическтото развитие, неговото засилване е отчасти продукт на развитието на капитализма.
С обединенито Германия не бива да изпуска възможностите си. Вебер нарича обединението “начална точка на немската политика на световна сила”. Но тук има един проблем - ако Вебер е обвързан с културата, идентичността, а не с държавата като самоцел, как би могла една експанзионистична държавна мощ да бъде оправдана с културни ценности. Редица коментатори дават различни интерпретации на
Веберовия национализъм:
Момзен Þ интересът на Вебер е насочен към разширяване на държавната власт и самото то е културна ценност. Но това се пренебрегва. Неговата теория за културата и настояванията му, че държавната власт е само средтсво за реализиране на външни ценности.
Друго мнениеÞ в чуждото отражение на Германия се вижда една нападателна външна полтика като най-добра национална защита.
Реймон АронÞ националната култура като национален престиж, чест. Опитва се да обясни национализма .
За Вебер не самата власт като такава е важна, а характера на националния живот, свързан със световно историческата роля, с етническите и културни следствия на изплзването на властта. Той се стреми да даде етическа и културна легитимност на германската полтическа роля. Например нейната роля да предпази света от разделяне между руската бюрокрация и конвенциите на англо-саксонското общество. В статии от 16-17 год. Вебер смята за по-важно бъдещето политическо влияние не Германия, отколкото военната сила и завладяване на територии. Исланията за анексация на Белгия той нарича невероятна лудост. Трябва да се разскъса полтическата изолация на Германия, да влияе в световната полтика.
Германия ще бъде гарант за независимостта на малките европейски държави.
Заключение: Вебер е буржоазен мислител. Буржоазните икономически, полтически и културни ценности са основен обект на неговите теоретични занимания и обществена дейност. Вебер е наречен буржоазният Маркс. За това има редица основания. Например - Вебер анализира класовата структура на Германия и на Русия и нейното отношения към държавата са почти идентични с тези на Маркс. Но проблемите, произтичащи от този анализ, са различни от класова гледна точка. Те се изразяват като защита на буржоазните ценности. Например - как в Германия да се осигури независимостта на буржозията от консервативната хватка на авторитарната държава или до колко е реалистична възможността за буржоазна демокрация в Русия.
В политическия анализ на Вебер присъстват силни теми като политическо лидерство и национализъм, които Маркс напълно игнорира. Също така, докато Маркс цели изграждане на пролетарско съзнание, самата практика според Вебер трябва да подпогне приемането на работническата класа в една по-широка политическа идентичност, каквато е – националното съзнание. В този национален идеал важна е ролята на индивидуалния лидер, легитимирана с пряката подкрепа на мнозинството от нацията.
За Маркс разрешаването на капитала е условие за премахване на класовите различия, за Вебер те трябва да се преодоляват вътре в политическата система. Тесният класов интерес в политическата сфера трябва да бъде преодолян, националното съзнания – изградено - и частичната идентичност превъзмогната с подчиняване на едно лидерство на два извода, които Вебер прави - за рационализацията на капитализма и за модерната демокрация от лидерски тип. Двете класически дефиниции, които Вебер дава на държава и власт:
Държава – човешка общност, която успешно поддържа монопола на легитимното физическо насилие върху дадена територия.
Властта – това е вероятността един актьор в социалното взаимодействие да наложо своята воля, въпреки съпротивата и независимо каква е основата на тази вероятност.

Модели на участие при полиархията по Робърт Дал




Според Робърт Дал политическите системи се различават по своите институции за участие във и упражняване на властта.
За разлика от други политически системи народните управления, или както ги нарича авторът на “Съвременния политически анализ”- полиархиите, предоставят на народа по-големи възможности за участие в създаването на законите, на които трябва да се подчинява. Народното управление в Древна Гърция се появява за първи път около 500 г.пр.н.е. и е наречено демокрация. Римляните наричат тяхната система н управление по същото време република.
През следващите две хилядолетия идеите и практиката на народното управление се оформят под въздействието на Гърция (града-държава Атина) и Рим. Централно място в идеите за народно управление е убеждението, че управлението трябва да се извършва посредством законодателни и съвещателни органи – събрания, в които всички граждани имат право да участват. Поради тази причина преобладаващото схващане през почти две хилядолетия е, че народното управление неизбежно и приложимо само в рамките на малки системи като градовете-държави.
Всеобщото признаване на огромните възможности за социален просперитет на демократичните форми на управление са свързани с богатото разнообразие от теоретични тълкувания и концепции. Понятието “демокрация” от древногръцки буквално преведено означава “народовластие” (демос-народ, кратос-власт). Това е най-популярната и най-обща представа за демокрацията която се използва и в наши дни. Аристотел разглежда демокрацията като една от добрите форми на управление само в случаите, когато другите форми са лишени от законност. Ако народът е принуден да вземе властта, тогава тази форма вдъхна най-малко доверие, защото свободата преминава в анархия и своеволие.
Ако вземем буквално терминът “демокрация” според Жан Жак Русо – истинска демокрация не е имало и няма да има. Това е така защото е противно на природния ред, мнозинството да управлява малцинството. За Русо демокрацията е възможна само в малките държави като Женева, където съществува простота на нравите и наличие на голямо равенство, без никакъв разкош, който да разлага едновременно и богатия и бедния. Основния въпрос на всяка политика – кой управлява тук, се трансформира в условието – как трябва да се управлява и в името на какво. От тази гледна точка американския политолог Робърт Дал разглежда демокрацията в своето произведение “Полиархия”, като чисто теоретично образование, което не може да се реализира в своя завършен вид чрез световния опит. В най-общ смисъл тя представлява форма на управление на обществото на базата на болшинството, чрез наличието на необходим консенсус в политическите процеси.

През 17-18 век Робърт Дал пише, че представителството е една възможна и желателна алтернатива на прякото участие в събранието на гражданите в народното управление. Започва да се развива една нова форма на народно управление, наричана с различни имена: републики и демокрации, представителни управления, демократични републики или парламентарни системи. Тези нови политически системи разширяват теорията и практиката на народното управление извън рамките на града-държава.
Американският политолог Робърт Дал посочва пет условия, поради които хората биха се занимавали активно с обществени дела:
1. Личната мотивация
Има хора, които изпитват удовлетворение от осъществяването на такъв род дейност. Те се чувстват подготвени, информирани. Участието в обществени дейности им дава възможност за широки контакти и достъп до повече информация. Чувстват се полезни и необходими за себе си и за другите. Не считат времето и усилията, вложени за такава дейност за загубени.
Други са мотивирани от възможностите за получаване на облаги, като резултат от тази дейност - било то лично за себе си или за определена група, общност, към която принадлежат. Обичайна практика е, участниците в органи или институции, които са ангажирани в подготовката на решения и с тяхното реализиране, да се ползват с определени привилегии било заради самото участие, било в последствие - от резултатите от прилагането на съответното решение.
2. Наличието на алтернативи.
Наличието на алтернативни възможности за развитието на даден процес или решение също е мотивиращ фактор за участие в обществените дела. Участието във вземане на алтернативни решения дава възможност на гражданите да избират кое от тях отговаря по-добре на интересите им. Мотивира ги да предприемат конкретни действия, които ще подпомогнат реализирането на варианта, който ги удовлетворява. Обикновено отсъствието на алтернативно решение на проблема, или липсата на информация за такова, на практика, обезсмислят участието. Ако проблемът има едно единствено решение, то така или иначе ще се случи и без участието на гражданина.
3. Влияние върху резултатите.
Активното участие на гражданите в общинските дела до голяма степен се определя и от реалната възможност тяхното участие да повлияе на резултатите от дадена дейност, още повече, когато разчитат, че това влияние ще бъде положително по отношение на поставените цели.
4. Приложимост на знанията и уменията.
Гражданинът би участвал много по-активно в решаването на даден проблем, ако притежава познания и умения приложими към съответния проблем. Участието на учителя в комисията по образованието или в комисията по проблемите на младежта и спорта, би било много по-активно, отколкото в комисията по архитектура и градоустройство. Там той би се чувствал некомпетентен и ако реши да участва пълноценно, това ще му отнеме много повече усилия, а е възможно и да се разочарова.
5. Гражданите биха участвали в обществените дела, ако не са необходими много усилия и време. Ако участието в обществените дела изискват много усилия и време, които той преценява, че би използвал по-полезно за себе си и за близките си, вероятността да се включи е минимална.
Естествено, тези условия не са взаимно изключващи се и при всеки конкретен проблем или дейност, гражданинът може да прецени кое от условията би го мотивирало да участва или да не участва изобщо.
В нашия век институциите, които в своята съвкупност отличават модерното народно управление от всички по-ранни народни системи на управление според Робърт Дал, са следните:
1. Контролът над управленченските решения относно политиката по Конституция се упражнява от длъжностни лица на изборни постове.
Тази институция възниква в края на 19 или началото на 20 век. Например във Франция тя се налага окончателно с установяването на Третата република през 1871г.
2. Длъжностните лица се избират и съответно отстраняват от длъжност по мирен начин, чрез редовно провеждани, честни и свободни избори, при които принудата отсъства напълно или е силно ограничена.
Тайното гласуване е сравнително късно нововъведение при народните управления и поради тази причина то рядко е било прилагано при националните избори до осемдесетте години на деветнадесети век. Наблюдава се, че в много страни то се въвежда едва в началото на нашия век.
3. Практически всички пълнолетни граждани имат правото да гласуват.
4. Повечето пълнолетни също така имат право да се кандидатират на изборите за обществени постове.
До нашия век всички демокрации и републики са изключвали много голяма част от пълнолетното население от участие в правенето на закони.В атинската демокрация например жените са били изключени от участие в изборите.
5. Гражданите притежават правото, гарантирано на практика от съдебните и административни служители, на свобода на словото, включително на критикуване и опозиция спрямо управляващата в момента партия и нейните лидери.
6. Те имат достъп и гарантирано право да получават достъп до източници на информация, които не са монополизирани от правителството на държавата или от която и да е било друга групировка.
7. Те притежават гарантирано право да учредяват и да се присъединяват към политически организации, включително политически партии и сдружения по интереси.
Когато днес се говори за демократична държава най-общо се има предвид страна, в която съществуват тези седем институции. Терминът демокрация обаче често се използва и със значението си от XIX век, когато се отнася за държави, в които са липсвали третата и четвъртата институция. Всеобщото придобиване на граждански статут е явление на XX век.
Робърт Дал нарича политическата система, при която са налице седемтe институции полиархия или демократична полиархия. Неполиархиите в съвременния свят често са наричани авторитарни, хегемонични, тоталитарни или диктаторски режими.
Поради ограничените избирателни права до настъпването на нашия век не са съществували истински полиархии.
Източници:

1. Дал Р., “Съвременния политически анализ”
2. Дал Р., “Полиархията”
3. Семов М. “Теория на политиката”

Принципите на международното право при конфликта в Южна Осетия


Планинската Южна Осетия, намираща се в Грузия, е разделена от Северна Осетия, която е разположена в Русия, с граница между двете държави. По-голямата част от региона е разположена на повече от 1000 метра над морското равнище.
Дълго време източник на напрежение, Южна Осетия е била фокус на война между Русия и Грузия през 2008 г. В последствие, тя се провъзгласява за независима от Грузия и е призната от Русия и Никарагуа.
Южна Осетия е населявана в по-голямата си част от етнически осетинци. Грузинците са по-малко от една трета от населението.
Тбилиси е непреклонна /желязна/, за който няма компромис относно Южна Осетия като част от Грузия. Той твърдо се съпротивлява на осетинския сепаратизъм, избягвайки името Южна Осетия, което изглежда като наложена политическа граница със Северна Осетия и следователно като заплаха за териториалната цялост на Грузия.
Що се отнася до Грузия, употребата на думата «северен» в името Северна Осетия е подвеждащо. В очите на Тбилиси, регионът в Русия, който носи това име е само Осетия.
През август 2008 Грузинските усилия за придобиване на контрол над областта изглежда претърпяват парализиращ удар от Русия – верен съюзник на сепаратистите от Южна Осетия – разбиват грузинското нахлуване в Южна Осетия в пет дневен кървав конфликт. Впоследствие Русия става първата държава, която признава самопровъзгласената република за ужас на Тбилиси и Запада.
Осетинците вярват, че произхождат от племена, които мигрират от област в Азия от преди много стотици години и се установяват на територия, което сега се нарича Северна Осетия.
След като Руската империя се разпростира до тази област през 18 и 19 век, осетинците не се присъединяват към другите народи на Северен Кавказ, като оказват жестока съпротива. Някои са се борили заедно с руснаците срещу съседите, които дълго време са били съперници, докато други са направили трудния преход на юг през планините, за да избягат.
По традиция осетинците имат добри отношения с руснаците и са считани за почетни граждани, първо на Руската империя, а по-късно на Съветския съюз. Те са взели страната на Кремъл, когато болшвишките сили окупират Грузия през ранната 1920 г. и като част от разпокъсването, което следва, автономната област Южна Осетия се създава в Грузия и Северна Осетия била формирана в Русия.
В здрача на Съветския съюз, когато грузинския националист Звиад Гамсакхурдиа идва на възвишението в Тбилиси, Южна Осетия също стяга сепаратиските си мускули. Съветските сили са били изпратени да пазят мира в късната 1989 г., преследвайки яростни сблъсъци между грузинци и осетинци в столицата Цкхинвали. Насилието пламва отново, когато Южна Осетия заявява намерението си да отдели от Грузия през 1990 г., а през следващата година действаща независимост.
Колапсът на СССР и Грузинската независимост през 1991 не правят нищо да намалят южноосетинската решителност да затвърдят скъсването с Тбилиси. Спорадично насилие въвлича грузинските нередовни войски и осетинските бойци постоянно до лятото на 1992, когато се постига споразумение за разгръщане на грузински, осетински и руски миротворци. Стотици са загинали в битки.
Политически задънени улици следват. Сепаратистките гласове стават по-остри по време на управлението на президента Шеварднадзе в Грузия. Южна Осетия, нейната икономика и инфраструктура, разпространен безпорядък и престъпност, изчезна от заглавията. Тя се вурна на преден план, когато Михаил Саакашвили стана президент на Тбилиси.
Той бързо произнесе своите намерения да подчини отцепените райони. Той бе предложил диалог на Южна Осетия и автономия в рамките на грузинската държава, но това отпадна далеч по-рано отколкото сепаратистисте искаха.
Не беше изненада, когато Южна Осетия гласува поразително в подкрепа за излагането отново на техните искания за независимост от Тбилиси в непризнат референдум през ноември 2006 г. Едновременния референдум сред района на етнически грузинци, гласували категорично да останат с Тбилиси.
Руските намерения затварят контакта с ръководството в Тбилиси, където сепаратистите приветстват подкрепящата позиция на Москва. За дълбоко огорчение на грузинците, по-голямата Южна Осетия има руски паспорти и руската рубла е често използвана в търговията.
Напрежението нараства през ранния август 2008 г., когато след близо седмица на сблъсъци между грузински войски и сепрататиски сили, Грузия е обсипана с въздушни и земни нападения в Южна Осетия, според сведенията, взимайки контрол над Цинквали.
Русия казва, че гражданите ѝ са били под атака и отвръщат, като изсипват хиляди войски в Южна Осетия и обсипват с с бомби грузинските мишени. В рамките на дни руските войски помитат грузинските сили вън от Южна Осетия и Абхазия, след което продължават да окупират части от Грузия.
Въпреки Русия да издърпва обработно своите сили към Южна Осетия и Абхазия според споразумение за прекратяване на военните действия чрез посредническите действия на френския президент Никола Саркози, което запозва контролна на буферна зона на отцепените граници на републиките, внушавайки, че САЩ и Франция обвиняват Москва в неспазване на споразумението за временното примирие.
Едуард Кокойти печели непризнатите президентски избори в Южна Осетия през декември 2001 и отново ноември 2006 г.
Бизнесмен и бивш комунист, той има руско гражданство. Ядосан на Тбилиси заявява целта си да обедини Северна и Южна Осетия в рамките на руската федерация. Той описва Русия като основен гарант на стабилност в Кавказ и има силни връзки с лидера на Абхазия.
Той предупреди грузинския президент Микаил Саакашвили срещу агресивния грузински национализъм и настоява, че народът в Южна Осетия не се счита като част от Грузия.

Русия и Грузия нарушават законите на войната, когато се сблъскват в Южна Осетия миналия август, не успявайки да защитят гражданите.
Основаната в Ню Йорк организация за международни права прави доклад за конфликта, основан на повече от 460 интервюта в региона.
Организацията обвинява Грузия в нападане на Южна Осетия „с безочливо пренебрегване на безопасността на гражданите”.
„Безразборните” руски въздушни и земни атаки убиват много граждани, казва организацията.
Русия позволява на силите на Южна Осетия да убиват, изтрепват, изнасилват и заплашват гражданите, казва Human Right Watch, изисквайки отговорните за това да бъдат осъдени, а техните жертви да бъдат компенсирани.
По време на конфликта вътре и около отцепения район в Грузия, всички страни настояват, че са направили всичко възможно, за да минимизират случаите от пострадали граждани.
Грузинските опити да върнат контрола над Южна Осетия са отблъснати от руските сили.
Human Rights Watch обвинява Грузия в използването на многобройни ракети „град” в гражданските зони. Ракетите не могат да бъдат достатъчно прецизно насочени да направят разлика между граждани и военни обекти.
Организацията казва, че и Русия, и Грузия използват струпвания от бойни припаси, които причиняват смъртта на много граждани и ги излагат на риск, като оставят нестабилни минни полета от непроучени бомбички.
Вместо да защитават гражданите, руските сили позволяват на силите на Южна Осетия, които следват техния пример да се включат в безотговорни и разпространени грабежи и да подпалват грузинските домове, като убиват, бият, изнасилват и заплашват гражданите – казва г-жа Денбер – подобни преднамерени атаки са военни престъпления.
Повече от 20 000 етнически грузинци, които избягват от мястото на конфликта остават изселени.

„С кризата в Грузия, отношенията между ЕС и Русия стигнаха на кръстопът” – становище на Съвета на ЕС
Над 4 страници, заключенията на коити силно обвиняват Русия в „несъответстваща реакция” в Грузия, описват като неприемливо нейното признаване на независимостта на Южна Осетия и Абхазия и призовават дригите държави „да не признават тази незаконна независимост”.
Литванският президент Валдас Адамкус, чиято държава бе под управлението на Москва само преди 20 години, оставя заключението весело с последствието. Той казва: „през всички тези часове, ние не чухме никой да говори в полза на събитията, които се случиха в Грузия. Агресията е наричана с име и е отворена и силно изразена. В този смисъл вярвам, че това е първото заключение на ЕС, където европейските лидери са съгласни със събитията там”.
Срещата се отлага и се насрочва за друга дата.
Другите бивши комунистически страни и Полша, подкрепени от Великобритания, настояват за изтеглянето на руските войски от Грузия на тяхната предконфликтна линия.
Отлагането е само символично, но е силен сигнал, че „работата както обикновено” няма повече да бъде възможна, докато руските войници и танкове останат дълбоко в грузинската територия. По-силен сигнал отколкото много очакваха, като отлагането бе споменато от посланиците на ЕС, когато се подготвят за върха.
Саркози казва, че конференцията не е насочена директно срещу Москва и Русия имала избор.
„Въпросът е какво иска Русия?” – пита Саркози. „Иска ли сигурност и сътрудничество или иска недоверие и нарастващо напрежение?”.
„ЕС ще приеме истинско партньорство с Русия, което е в интерес на всички. Но трябва да има двама души за танго; трябва да има двама, за да има партньорство”.
Пратеникът на Русия – Владимир Чижов: „ ние нямаме нужда от тези разговори или това ново споразумение повече отколкото ЕС има”.
Саркози, който е посредник в тлеещия огън в Грузия, отива и Москва и Тбилиси на 8 септември 2008 г. заедно с президента на Европейската комисия Хосе Мануел Барозо и председателя на Външната политика на ЕС – Хавиер Солана, за да проверят до каква степен Русия спазва нейната част от сделката.
Саркози казва, че срещата ще бъде решаваща за бъдещите отношения.
Като силен знак за подкрепа за Грузия, ЕС също обещава да изпрати около 200 монитори на земята, да подари на страната европейска подкрепа на стойност 110 млн. евро (160 млн. долара) и да организира международна донорска конференция.
Също така оферта за по-дългосрочен план е създаване свободна търговска зона и по-услеснени условия за пътуване за грузинските граждани.
Европейският комисар по външни въпроси Бенита Фереро-Валднер казва на Европейския парламент, че тя ще ускори подготовките да задълбочи връзки с другите бивши съветски нации, които сами могат да попаднат в обсега на Русия.
Тези политики, Фереро-Валднер казва: „подчертават, че ние няма да приемем нови разделителни линии в Европа и че партньори като Грузия, Украйна и Молдова могат да разчитат на подкрепата на Европа за тяхната териториална цялостност и суверенитет”.
Грузинският министър-председател Ладо Гургенидзе, който е пътувал до Брюксел и се е срещал със няколко европейски лидера на границата, казва: „Грузия е благодарна за солидарността на ЕС”.
Но руския посланик в ЕС Владимир Чижов предупреждава, че ЕС изпуска възможност като задържа дълго-отлагани разговори в нова посока.
„Ние трябва да чакаме 18 месеца за да се подготви ЕС, казва той, ние нямаме нужда от тези разговори или това ново споразумение повече отколкото има ЕС”.
Въпросът сега е на къде тръгват от тук ЕС и Русия. Има взаимоотношения на взаимна зависимост. Докато Русия доставя на повече от 1/3 от европейския газ и петрол, Европа е най-големият търговски партньор на Москва.
Външният министър на Полша Радослав Сикорски казва, че поведението на Русия означава възможност за друга Студена война.
Той предупреждава: „почивките от историята свършиха. Ние сега трябва да мислим за енергийна политика и енергийни връзки със страна, която е доказала, че играе по различни правила и не се приближава към нашите правила, за което ние се надявахме.”
„Ние достигнахме връх в историята, ние всички искаме да избегнем нещо като втора Студена война. Ако се стигне до там, няма никакви съмнения кой ще я спечели” – казва Сикорски.
Борбата в грузинския отцепен район Южна Осетия през август 2008 г. причини дозини, вероятно стотици убити и широко разпространено разрушение.
Грузински, руски и южноосетински сили бяха въвлечени. Имаше дори сблъсъци в Абхазия и руски атаки в други части на Грузия.
Сепаратисткото ръководство в Южна Осетия и Абхазия се е опитвало да придобие официална независимост от както се отделя в ранната 1990 г. Русия ги признава за независими – действие, осъждано от западните държави.
Напрежението в двата района ескалира след избирането на Михаил Саакашвили за президент през 2004 г. с обещанието да обедини отново страната.
Какво предизвика кризата? Серии от сблъсъци между грузинските и южноосетинските сили през лятото на 2008 г. подтикват Грузия да направи въздушна бомбандировка и земни атаки над Южна Осетия на 7 август.
Грузинските сили контролират столицата на Южна Осетия – Цинквали, за част от следващия ден.
Междувременно Русия изсипва хиляди войски в Южна Осетия и прави бомбени атаки едновремено над провинцията и мишените в останалата част от Грузия.
Има непотвърдени доклади за военни престъпления от двете страни.
Кога руските сили навлизат в Южна Осетия: преди или след грузинската атака? Това не е много ясно. Грузия казва, че започва своите нападения, след като научава, че голям конвой от руски бронирани сили идват през тунелът Роки, от Северна Осетия в Южна Осетия. Русия казва, че действа да защити руските граждани в Южна Осетия и нейните собствени мироопазващи сили са настанени в отделения район.

Как се е развил конфликтът? Руските сили окупират части от Грузия, граничеща с Южна Осетия, включвайки градът Гори, стратегически град на главния път, свързвайки източна и западна Грузия.
Те също се предвижват от бази в Абхазия в части от западна Грузия, а руския флот влиза в действие срещу Грузинския военоморски флот.
Кои са основните пострадали?
Голямо число цивилни за били изгонени от домовете си в Южна Осетия. Много южно-осетинци преминават в Руската република през Северна Осетия.
Тежкият аеро флот остави столицата на Южна Осетия – Цинквали, в огромни руини.
Защо се намесва Русия?
Повече от половината южно-осетинските 70 000 граждани им е предложено от Москва да придобият руско гражданство.
Русия също така разполага мироопазващи сили в бази в Южна Осетия. Някои са били убити от грузинските атаки на 7 август.
До сега, Русия казва, че уважава териториалния интегритет на Грузия, и че само иска да наглежда руските си граждани.
Но, последващите военни акции на Грузия, Русия признава независимостта едновремнно на Южна Осетия и Абхазия на 26 август.
САЩ и Франция осъждат хода на Русия, като го наричат „непростим”, докато Обединеното кралство категорично го отхвърля. Според НАТО декларацията нарушава множество резолюции на Съвета за сигурност към ООН, която Русия сама одобрява.
Русия също така подписва приятелско споразумения с отцепили се райони, като сключва официални дипломатически връзки и обещава военна подкрепа.
Има ли Грузия връзки с НАТО?
Членството в НАТО е една от основните цели на президента Саакашвили – и НАТО се съгласява през април 2008 г., че Грузия ще стане член на съюза в някоя неопределена дата в бъдеще.
Страната има близки връзки със САЩ – като изпраща войски, които да се присъединят към американската коалиция в Ирак.
САЩ помага в тренировките и въоръжаването на грузинската армия. Също така помага на грузинските войски да се завърнат от Ирак след руското нахлуване в Южна Осетия.
Какъв е статусът на Южна Осетия?
Южна Осетия се бори за независимост от Грузия от 1991-1992 г., като резултат от разпада на Съветския съюз.
Подобно на други отцепени райони, Абхазия, декларира своята независимост – но само Русия и Никарагуа ги признава.
Фактор ли е в конфликта напрежението около снабдяването с енергия?
Финансираните от Запад тръбопроводи изпомпват каспийски нефт от Азербайджан през Грузия към средиземноморския бряг на Турция. Тръбопроводът Боку – Тбилиси – Цайхан може да достави до 1.2 млн. барела на ден нефт до Западните пазари.
Но този поток беше пресечен от експлозия на част от линията в източна Турция през Август. Грузинския конфликт отклага възобновяването на доставките.
По-малък нефтен транспортен тръбопровод върви от Азербайджан към черноморското пристанище на Грузия - Супса.
Има планове за друг тръбопровод, който ще пренася природен газ от Азербайджан и Централна Азия, чрез Турция към Австрия.
ЕС и САЩ са твърде подразнени да разнообразяват техните енергоизточници, за да избегнат да бъдат твърде зависими от транзитните доставки през Русия. Москва вече контролира нефтените тръбопроводи за износ, които минават през Каспийско до Черно море, през Северен Кавказ.
Принципи на международното право
Универсалните принципи на съвременното международно право, получили общо признание, са десет. Първите седем са въплътени в Устава на ООН и конкретизирани в Декларацията за принципите на международните права, а последните три са допълнени със Заключителния акт от Хелзинки, 1975 г. Всеки един от тези десет принципа в по-малка или по-голяма степен е свързан с конфликта в Южна Осетия. Част от принципите са нарушени и от двете страни – Русия и Грузия използват военна сила, което е в разрез с международното право. Въпреки опитите им за решаване на конфликта по мирен път, в крайна сметка се стига до война и до човешки жертви.
Принципът на неупотреба на сила или заплаха със сила предвижда забрана на агресивната война между Грузия и Русия. Държавната територия не бива да бъде обект на военна или временна окупация, както и на никакви териториални присвоявания като резултат от заплаха със сила или нейното прилагане.[1] Агресивната война е престъпление против мира, което влече отговорност според международното право. Всички държави са задължени да се въздържат от пропаганда на агресивна война. Интервенцията на руската армия от хуманитарна се превръща в агресивна. Русия започва военните действия под предтекст, че Грузия упражнява геноцид над осетинското население и приема това за достатъчна причина за намеса. Русия нарушава този принцип на международното право, защото нахлува със сила на територията на суверенна държава и окупира части от нея. Това е един от най-често нарушаваните принципи – интервенциите на САЩ във Виетнам и Ирак, СССР в Афганистан. В повечето случай тези актове са оправдани със защита на демокрацията и свободата. В конкретната ситуация осетинците действително са подложени на репресии от грузинското правителство, но според принципа за ненамеса във вътрешните работи никой и по никакъв повод няма право да нарушава границите и да нахлува със сила на територията на суверенна държава.
Принципът на мирно уреждане на международни спорове е тясно свързан с принципа на неупотреба на сила и заплаха със сила. Според този принцип би следвало Русия и Грузия да използват мирни средства за решаване на конфликта в Южна Осетия. Такива мирни средства биха могли да бъдат преговори, посредничество, помирение, арбитраж, съдебно уреждане, прибягване до регионални органи или споразумения. В Заключителния акт от Хелзинки се посочва, че в случаите, когато страните, прилагайки отделните мирни средства, не постигнат решаването му, те трябва да продължат да търсят взаимноприемливи пътища за мирното уреждане на спора.[2] В конфликта в Южна Осетия принципът за сътрудничество между държавите с спазен. Неколкократно ЕС и САЩ се опитват да съдействат да мирно решаване на проблема, но опитите на международната общност остават без резултат.
Принципът на равноправие и самоопределение на нациите и народите олицетворява свободното, независимото и равноправното политическо развитие на всеки народ и всяка нация както във вътрешната, така и във външната политика. Принципът е въплътен в чл. 1, ал. 2 от Устава на ООН, съгласно който приятелските отношения между нациите се основават на “зачитане на принципа на равноправието и самоопределението на народите”. Южноосетинците имат право да се самоопределят като народ и в този смисъл да имат право на самоуправление. А дори и според Декларацията за принципите на международното “създаването на суверенна и независима държава, свободното присъединяване към независима държава или обединение или установяване на друг статус и свободното определяне на народите са форми на осъществяване от народите на правото на самоопределение.” Всички нации и народи имат правото самостоятелно да определят своя политически статус, своето икономическо, социално и културно развитие. Грузия нарушава това право на южноосетинците като не им позволява да се развиват самостоятелно. Всички държави са длъжни да се въздържат от всякакви форми на насилие, насочени към лишаването на нация или народ от правото на самоопределение и независимост. Освен правото на самоопределение, Грузия нарушава не само политическите права на осетинците, но и основните им човешки права и свободи. Репресиите над населението на Южна Осетия са крайно неприемливи за началото на XXI век.


Библиография:

1. BBC NEWS
http://news.bbc.co.uk/2/hi/europe/country_profiles/3797729.stm

2. Council of the European Union – “Presidency conclusions of the Extraordinary European Council, held in Brussel (1 September 2008)”

3. Human Rights Watch – Country Summary “Georgia”

4. http://www.ossetia-war.com/

5. http://www.southossetiaconflict.org/

6. http://www.caucasus.dk/publication5.htm

7. Britannica Online Encyclopedia - http://www.britannica.com/EBchecked/topic/556319/South-Ossetia

8. http://www.opendemocracy.net/democracy-caucasus/south_ossetia_4100.jsp

9. Guardian - http://www.guardian.co.uk/world/2008/aug/08/georgia.russia4

10.Economist.com - http://www.economist.com/opinion/displaystory.cfm?story_id=12009678

НАТО И РАЗПАДА НА ЮГОСЛАВИЯ


През 1989 г. Югославия е федерална държава, състояща се от шест републики, Словения, Хърватска, Босна и Херцеговина, Македония, Черна гора и Сърбия. Разпадането на Югославия през последното десетилетие е кърваво и продължително. През 1991 г., словенската и хърватската независимост бе белязана от въоръжен конфликт, а следващите четири години войната в Босна и Херцеговина е централно етап, а след това в края на 1990-та, въоръжен конфликт в Косово, завършващ с бомбардировки на НАТО на Сърбия и Черна гора.
Причините за разпадането на Югославия, често са разположени в рамките на самата бивша Югославия: по-дълготрайни етнически различия в териториалните амбиции на сърбите. Търсенето на местни или вътрешни обяснения за нестабилност в региона е произвело господстващ възглед, че избраните правителства не могат безопасно да се справят с техните собствени политически проблеми и представлява международна намеса, когато е необходимо да се запази демокрацията и човешките права. По мнение на много коментатори, кръвопролитията може да бъдат преодоляни или минимизирани, като международната общност поеме повече про-активни отношения към ситуацията и решителни действия за предотвратяване на избраните лидери от разбъркване етническия котел на Балканите.
През 1989 година се появяват подходящи условия за разпадането на СФРЮ. Краят на политическата система на Източна Европа през 1989 година същевременно е и начало на демократизацията на тези страни. От тогава се поставя и начало на новата външна политика на САЩ и Западна Европа спрямо източноевропейските страни и в частност спрямо СФРЮ. Новите световни събития изоснови променят съотношението на силите в международната политика и съотношението на силите в самата СФРЮ. Те същевременно повдигат въпроса за оцеляването на политическата система на СФРЮ. Американските и западни политици изискват промяна на политическата система на Югославия и демократически преход.
Изчезването на източно-европейската политическата система и изисквания за промяна в СФРЮ поставя оцеляването на СФРЮ под въпрос. Необходимостта за промяна на политическата система на СФРЮ и външната политика са двата фактора, които най-много влияят на разпадането ѝ. Скоростта на развитието на нещата по-късно отварят други въпроси. Отговорността за разпадането ѝ е на политиците. Сърбия (а с нея СФРЮ) има нещастието точно през 1989 година да я управляват политици, които се интересуват само от властта.
Формалната причина за операция „Обединена сила” на НАТО е отказът на Слободан Милошевич да допусне умиротворителните сили на ООН на територията на Югославия. До решението за намеса на НАТО в косовския конфликт се стига след продължителен период на дипломатически инициативи, в чиято основа е защитата на човешките права на албанците и прекратяването на етническото прочистване. Въоръжените бунтове на косовските албанци, най-големият от които е през 1988г., и съпътстващите ги терористични актове са проблем за целостта на Югославия още преди овладяването на властта от Милошевич. Те са потушаване от федералните сили за сигурност и армията по особено жесток начин още в Титова Югославия. Етническото прочистване на косовските албанци започва през 1992г. и продължава до края на март 1999г. въпреки това въпросът за човешките права е поставен на дневен ред едва след умиротворяването на Босна през 1995г. Интересно е да се проследи как тази идея еволюира в политиката на САЩ и отбранителната доктрина на НАТО. В „Стратегията за национална сигурност на САЩ през новия век” от 1997г. все още става дума за „излизане на силите на НАТО от Босна в края на мисията на ЕСФОР” и „възстановяване автономията на Косово от Сърбия”. За човешките права се споменава само доколкото САЩ подкрепят „усилията на Международния военен съд по отношение на бившата Югославия”. Декларира се: „Ние дълбоко сме разтревожени от продължаващите кръвопролития в Косово, заплашващи сигурността и стабилността в целия балкански регион. Твърдо сме убедени, че проблемите в Косово най-добре могат да бъдат разрешени по пътя на отркрит диалог между белградските власти и лидерите на косовските албанци. Стремим се към мирен изход от кризата, гарантиращ възстановяването на хуманитарните и политическите права на албанското население в Косово, които системно са нарушавани с премахването от Белград на автономията през 1989г. За постигане на тази цел НАТО разглежда новите възможности за пресичане на насилието над гражданското население в Косово и стабилизацията на военната обстановка в региона”. Както се вижда, през 1998г. САЩ и НАТО все още смятат, че единственият начин за решение на косовската криза са мирните преговори и възстановяването на автономията на Косово в рамките на Югославия.
Почти всички изследователи са единодушни, че тероризмът, осъществяван от „Армията за освобождение на Косово” (АОК), принадлежи към религиозния тип, мотивиран от ислямския фундаментализъм примесен с марскизъм, маоизъм и териториален сепаратизъм. АОК действа като всички терористични организации: първо предизвиква органите на реда, а след това разчита на мащабни ответни репресивни действия, които да настроят албанското население срещу сръбската полиция и армия и срещу самото сръбско население. За пет месеца, от есента на 1997г. до пролетта на 1998г., сепаратистите убиват 33 граничари и 62 полицаи, а в своите лагери държат като заложници 262 души от неалбанска националност. Получава се един омагьосан кръг от насилие, при който културните различия са просто достатъчният допълнителен фактор, който подсилва етническата нетърпимост между албанци и сърби, водещ до крайна сметка до етническо прочистване на областта. В интерес на истината трябва да се отбележи, че сръбското ръководство не желае етническо прочистване на областта поради страх от външна намеса, но в същото време не е в състояние дозирано да използва сила поради интензивния албански тероризъм и очевидната готовност на самото албанско население да стимулира подобен геноцит като част от стратегията за дискредитиране на Белград. По-късно се изяснява, че в някои косовски села населението напуска домовете си именно по заповед на АОК, което говори за провеждането на планирани действия.
През пролетта на 1998г. на Белград е предложено да сключи „промеждутъчно” съглашение, според което НАТО да вкара в Косово 30-хиляден контингент, който да обезпечи демократичните избори. Предвижда се избиране на собствен парламент и президент. Белград оценява този документ като откровено вмешателство във вътрешните си работи, като опит за отделянето на Косово от Югославия. Отказът на Белград е мотивиран и от обстоятелството, че през лятото на 1998г. бойните действия вземат обрат в полза на сръбските сили за сигурност, които унищожават водещите формирования на сепаратистите, а албанската въоръжена съпротива е пред пълен крах.
Докато в Косово междуетническото напрежение расте, приготовленията на НАТО за военна интервенция са в пълен ход. Развръщането на въздушната групировка започва през юни 1998г. под формата на сплашващо въздушно учение „Решителен сокол”. Около 100 натовски самолета прелитат през Албания до границата със Сърбия на север, след което поемат на изток в рамките на албанското и македонското въздушно пространство. Демонстрацията на сила е еднодневна, но показва колко бързо НАТО може да концентрира въздушна мощ на евентуалния театър на военни действия. В хода на въздушното учение са осветени сръбски радари и са локализирани позиции на зенитни ракети. Американските военни оператори считат, че противовъздушната отбрана на сърбите ще бъде съкрушена в рамките на седмица. След което ще може безпрепятствано да бъдат атакувани сръбските сили в Косово. Идеята на първата фаза е материалната база в отделните райони да не бъде атакувана – да се държи като заложник, но да се удари по разположените на бойното поле техника и сили.
„Сдържането” трябва да се осъществява по метода на т.нар. „смъртоносна кутия”, използван от военновъздушните сили против иракските сили в Кувейт. Целите и районите се поразяват систематично, като след всяко въздушно нападение обозначеният район се сканира, виждат се промените и реално се контролират предвижданията и предислокацията от въздуха. Новите системи оръжия, като безпилотния самолет „Хищник”, в допълнителна степен засилват американската увереност в крайния успех.
Непосредствената подготовка за бойни действия започва в началото на есента на 1998г., като развръщането на натовската въздушна армада преследва две цели – да сплаши Милошевич, като го направи по-отстъпчив, това е стратегията на принудата в нейната пълна мярка, а при отказ да е готова за провеждането на ефективни въздушни удари, които трябва да пречупят сръбската воля за съпротива. Сплашването се комбинира с преговори, в които главната действаща фигура е Холбрук, действащ по босненски шаблон – заплашва Милошевич в присъствието на американските военни, които поясняват колко мащабни, точни и ужасяващи ще са въздушните удари.
По настояване на генералния секретар на НАТО Х. Солана и ген. Кларк в НАТО е получено „искане за активиране”. Това е вторият етап в процедурата за упълномощаване на Алианса за предприемане на военни действия. По американски канали е решено да се иска следващо ниво на готовност – „заповед за активиране” – третата и окончателна стъпка в рамките на процеса на оторизиране на силите, нещо като застраховка срещу Милошевич.
На 15 октомври генералният секретар на НАТО Хавиер Солана, Уесли Кларк и генерал Клаус Науман, председател на военния комитет на НАТО, посещават Белград. Срещата им с Милошевич е хладна, почти враждебна, но резултатна. Югославският лидер се съгласява да изтегли допълнителните военни и полицейски части от размирната област. Това е потвърдено и на следващата среща на Кларк е Милошевич, където исканията са радикализирани – 4000 сръбски полицаи и войници трябва да напуснат Косово.
Възползвайки се от положението, АОК веднага вкарва в опразнените от сърбите райони свои сили, въпреки намесата на международните наблюдатели. Ситуацията се усложнява и от уволнението на началника на генералния шаб на Югославката армия Момчило Перишич, противник на директния конвенционален сблъсък със силите на НАТО. Към края на декември сръбските сили подновяват своята офанзива. Следва нов етап на преговори примесени със заплахи кулминацията на които достига по време на конференцията в Рамбуие. До там обаче се стига след инцидент.
Преминаването на границите на традиционните дипломатически средства за защита на човешките права от обществеността в западноевропейските страни и САЩ е предизвикано от малко известен инцидент. Масовото убийство в с. Рачак (Косово) на 15 януари 1999г. е напълно забравено след ескалацията на конфликта в неговата военна фаза. Буквално няколко часа след инцидента в ранната утрин на 16 януари на местопрестъплението – в едно дефиле в покрайнините на Рачак, пристига екип от наблюдатели от Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ), начело с Уилям Уокър. Представителите на ОССЕ заявяват, че разполагат с неоспорими доказателства за масово убийство и обезобразяване на невъоръжени цивилни лица. Повече от тях са затреляни от упор. Едновременно НАТО привежда в повишена бойна готовност бомбандировачите си, дислоцирани във военновъздушната база „Авиано” (Италия). Малко известен факт, свързан с Уилям Уокър е, че той е щатен служител на ЦРУ. Официалните югославски власти настояват, че жертвите са партизани от АОК, убити при сраженията за превземането на с.Рачак от сръбската милиция на 15 януари 1999г. При бягството им в гората над селото терористите попаднали в засада, на която се дължи големият брой убити. След изтеглянето на сръбските сили за сигурност масовият гроб е подготвен за медиите във вида, в който е разкрит.
Интерес представлява промяната в позициите на САЩ и НАТО по отношение на средствата за решаване на косовския конфликт, която се развива синхронно с ескалацията на медийната кампания около инцидента в с.Рачак. Два месеца след разкриването на масовия гроб на срещата на върха във Вашингтон (23-24 април 1999г.) НАТО приема нова стратегическа концепция, в която изрично заявява, че се ангажира с управлението на кризи и мироопазващи операции на ООН и ОССЕ. По този начин пактът изгражда вътршната си нормативна база за бъдещата военна намеса в Югославия.
Фактите недвусмислено показват, че зад инсценирания повод за интервенция на военновъздушните сили на НАТО в Югославия стоят геостратегическите интереси на някои негови членове – преди всичко на САЩ, Германия и Великобритания. Те са заинтересувани от свалянето на Милошевич като проводник на руското влияние на Балканите в опасна близост с централноевропейските държави. Особено обезпокояващо за страните от НАТО е решението на югославския парламент, взето в началото на 1999г., за присъединяване на федерацията към съюза Русия-Беларус. Недопустимо за западните съюзници е установяването на руски военни бази до границата на НАТО (Унгария) и крайбрежието на Адриатическо море (Черна гора). След въздушните удари през ноември 1999г. НАТО създава нова термннология, според която военната намеса във вътрешните работи на чужди държави е квалифицираната като „хуманитарна интервенция”. В едноименната си резолюция от 15 ноември 1999г. Северноатлантическата парламентарна асамблея настоява „правителствата и парламентите на страните, членки на НАТО... да развият ясен набор от международни правила, позволяващи хуманитарна интервенция в случай на солидни нарушения на човешките права... и да ги препоръчат за одобрение от ООН”. Жертвите на първата хуманитарна интервенция на НАТО в Югославия възлизат на над 2000 души, убити в резултат на бомбандировките.
До решението за военна намеса на НАТО за урегулиране н конфликта в Югославия се стига в резултат на продължителни неуспешни или временно ефективни дипломатически инициативи от страна на различни европейски и междунарони организации. Изясняването на целите и средставата на хуманитарната интервенция на Северноатлантическия съюз в Косово през лятото на 1999г. следва да се разгледа в контекста на цялостния развой на кризата в биша Югославия, започнала в Босна и Херциговина от началото на 90-те години на XX век.
Първоначално преобладаващата нагласа на европейските държави (влючително на Великобритания и Испания) и САЩ в покрепа на целостта на Югославия намира отражение в рамките на няколко последователни международни конференции. Държавният секретар на САЩ Дж. Бейкър лично предава на федералните и републиканските власти в Югославия посланието в смисъла на общата декларация, приета от Съвета за сигурност и сътрудничество (СССЕ) на заседание в Берлин на 19 юни 1991г. с участието на делегати от Европа, САЩ и Канада. Становището на Великите сили обаче не е в състояние да предотврати обявяването на Декларацията за независимост на Словения и Хърватия на 25 юни същата година. Опит за ограничаване на населението в Югославия и нов апел за запазване на нейната териториална цялост е направен и на съвещанието, свикано под егидата на Центъра за предотвратяване на конфликти във Виена на 2 юли 1991г. Съветския съюз, който в този период също е застрашен от разпадане, безрезервно защитава целостта на своя важен в стратегическо отношение балкански сателит. Италия, Великобритания, Полша, Чехословакия и Унгария изразяват загриженост за спазването на човешките права в региона. С развитието на босненската криза за страните, поддръжници на статуквото, става ясно, че промяната на границите е неизбежна. По време на мирната конференция за Югославия, открита на 7 септември 1991г. в Хага, западноевропейските държави участнички единодушно, макар и с известни резерви, подкрепят правото на самоопределяне на републиките от Югославия, залегнало като осми принцип в Заключителния акт от Хелзинки, с който противниците на югославската цялост аргументират позициите си.
Усилията за търсене на мирно решение на босненската криза преобладават докъм края на 1992г. В рамките на тази инициатива с Резолюция 721 от 27 ноември 1991г. Съветът за сигурност на ООН принципно одобрява разполагането на мироопазващи сили в няколко района на Хърватия, означени като „защитени зони” (Източна Славония, Западна Славония и Краина). На 9 януари 1992г. Съветът за сигурност на ООН приема Резолюция 727, с която подкрепя предложението на генералния секретар Бутрос-Бутрос Гали в Югославия да се изпратят 50 офицери, които да подготвят условията за въвеждане на 10 000 „сини каски”. На 21 февруари е приета Резолюция 743, с която се създават ЮНПРОФОР. Численият им състав възлиза на 14500 души, изпратени в Югославия за период от 12 месеца. По настояване на френското правителство пред Съвета за сигурност на контингентите от умиротворителните сили се дава право да отговарят на стрелба срещу тях. Последвалите инициативи за мирно уреждане на кризата в Босна и Херциговина са основно под егидата на Международната конференция за бивша Югославия (МКБЮ), учредена през септември 1992г. с цел да привлече ООН в съвместните европейски дипломатически мероприятия.
Отлагането във времето на военната интервенция в конфликта е обусловено, от една страна, от концептуалния спор за пристъпване към силови методи и намеса във вътрешните работи на Югославия, а от друга, от необходимостта от задълбочаване на интернационализирането на кризата. Обвързването на НАТО и ЕС с конфликта, ситуиран извън територията на страните членки, ознаменува съгласуването на политиката на представителите на целия западноевропейски свят в отговор на потенциалните заплахи от етническо, религиозно, икономическо и политическо естество за европейската и международната сигурност. Генералният секретар на НАТО Манфред Вьорнер подчертава, че се ангажира да направи необходимото за по-ефективното въздействие върху конфликта на Югославия – дори със средствата на военната сила, но при условие, че те са наложителни и че решението за използването ѝ бъде подкрепено от всички страни, членки на съюза.
Политическата база за ангажиране на пакта в умиротворяването започва да се изгражда в резултат на среща на Северноатлантическия съвет в Осло на 4 юни 1992г., когато външните министри на страните членки обявяват принципна готовност за подкрепа на дейностите за опазване на мира, ръководени от ОССЕ, с уточнението, че за всеки отделен случай ще прилагат собствени процедури. Принципният въпрос за военната намеса се обсъжда на няколко международни форума. На срещата на ОССЕ в Стокхолм през декември 1992г. държавният секретар на САЩ Лорънс Игълбъргър призовава извършителите на престъпления в Босна и Херциговина да бъдат осъдени и да се предприемат военни действия срещу Сърбия. Първоначално военните среди в САЩ се въздържат от категорична подкрепа за евентуална военна операция от типа на „Пустинна буря”. Според тях съществува опасност да се премине към позиционна война в отделните огнища на напрежение в Югославия. Позицията на американското политическо ръководство в полза на военната интервенция се споделя от Франция, Холандия, Швеция и Турция. Франция е инициатор на резолюция за използване на сила в зоната, забранена за военни полети. По искане на ООН военните органи на НАТО започва да разработват планове за военни действия. Готовността на САЩ и останалите държави от съюза за военна намеса е отразена в Декларацията за бивша Югославия на сесията на Съевета на НАТО в Брюксел (16-17 декември 1992г.). Тя е приета от Великобритания, Германия и Гърция с резерви по различни съображения. Сдържаността на английската подкрепа е продиктувана от опасения за сигурността на международния контингент от „сини каски” в Босна и Херциговина. Германският министър на външните работи Клаус Кинкел призовава съюзниците от НАТО да не предприемат военни действия до пълното изчерпване на дипломатическите средства за разрешаване на конфликта. Гърция изразява силно безпокойство по повод евентуална въоръжена акция на пакта поради непосредствената си близост до огнището на конфликта, както и поради традиционно добрите си отношения със Сърбия.
Възможността за военна намеса е дискутирана и в ръководния комитет на МКБЮ в Женева – а разширено заседание от 13 до 20 декември 1992г. с участието на 31 държави. Определящ глас при утвърждаването на мирните средства за намеса има Русия. Парламентът предварително е умпълномощил руския представител в МКБЮ да наложи вето в случай, че се стигне до решение за военни действия. Паралелно с преговорите в Женева Турция инициира среща на външните министри на балканските страни в Истанбул (25 ноември 1992г.) с участието на външните министри на Австрия, Унгария и Италия. Настоятелното искане на Турция за военна намеса е бойкотирано от Сърбия и Гърция, които отказват да присъстват на срещата. Конференцията в Истанбул подкрепя решенитео на ООН да изпрати ограничен контингент от наблюдатели в Македония и препоръчва същият принцип да се приложи спрямо Косово, за да се предотврати избухването на нова балканска война. В стремежа си да наложи силова политика по отношение на югославската криза Турция си осигурява подкрепата на Организацията „Ислямска конференция” (ОИК), чийто председател е по това време. На среща в гр. Джеда (3 декември 1992г.) участващите представители на повече от 50 мюсюлмански държави декларират готовност да нарушат оръжейното ембарго за Югославия, ако до 15 януари 1993г. не бъде постигнато политическо решение на конфликта. Крайната степен на ангажиране на ОИК със силовата политика на Турция се изразява в доставка от страна на Ирак на оръжие за босненските мюсюлмани и частие на доброволци във военните действия, които се възприемат като свещена война (джихад) за отстояване на панислямизма.
Поради опасността от масово противопоставяне между християнската и мюсюлманската общност в бивша Югославия и от разширяване на конфликта в Косово и Македония европейските съюзници от НАТО постепенно преодоляват сдържаността си към силовата политика, провокирана от САЩ и Туция. От началото на 1994г. натежават аргументите в полза на силовата интервенция. По повод експлозията на пазарния площад в Сараево, където са убити много цивилни граждани, на 5 февруари 1994г. НАТО отправя ултиматум към босненските сърби да преместят тежките си оръдия на 20 километра от Сраево под заплаха от въздушни удари. На 7 февруари 1994г. на среща в Брюксел външните министри на страните членки на Европейския съюз, се споразумяват при необходимост да упълномощят НАТО да нанесе въздушни удари. Два дни по-късно в Брюксел НАТО взема решение за използване на военна сила срещу босненските сърби. На 15 февруари Съветът за сигурност на ООН също подкрепя ултиматума на пакта. Благодарение на посредничеството на руския заместник-министър на външните работи Виталий Чуркин сърбите изпълняват условията за ултиматума и въздушните удари се отлагат. Позициите на оттеглилите се сръбски части от Сараево са заети от руските войски в съствата на ЮНПРОФОР. По този начин на практика Русия и САЩ поемат инициативата в международноито сътрудничество за Босна и Херциговина.
В разгара на кризата в Босна през април 1994г. пактът реално пристъова към нанасяне на въздушни удари върху позициите на сърбите, обсадили мюсюлманския анклав Горажде, въпреки негодуванието на Русия, че действията му не са съгласувани с нея. В края на август 1995г., в изпълнение на резолюциите на Съвета за сигурност на ООН с цел защита на мирното население в Сараево и другите „защитени зони” след атентата на босненските сърби, самолети на НАТО извършват нападателна акция срещу обекти на босненските сърби. Чрез въздушните удари на НАТО държавите от контактната група преминават от стратегия за регулиране на конфликта посредство операциите на ЮНПРОФОР за поддържане на мира към пряко военно ангажиране.
След посписване на Дейтънското споразумение усилията на международните институции за овладяване на кризата се насочват към Косово и Метохия. Първоначално приоритет имат отново мирните средства. Още на 16 април 1992г. страните, членки на СССЕ, приемат Декларация за правата и защита на етническите малцинства в Сърбия. На 13 август на сесия на СССЕ в Прага е взето решение за изпращане на постоянна мисия в Косово. В рамките на Женевската конференция през октомври 1992г. е създадена специална група за Косово. На 20 август 1993г. подкомисията на ООН за малцинствените права приема в Женева „Резолюция за Косово”, с която осъжда Съюзна република Югославия за нарушаването на човешките права на албанците в автономната област.
Мерките за предотвратяване на евентуален етнически конфликт в Македония се провеждат като форма на превантивна дипломация. На 11 декември 1992г. Съветът за сигурност на ООН приема Резолюция 795, която предвиждат като форма на превантивна дипломация. На 11 декември 1992г. Съветът за сигурност на ООН приема Резолюция 795, която предвижда установяване в Македония на международен контингент под егидата на ООН (ЮНПРЕДЕП). В началото на 1993г. започва разполагането на 700 скандинавски войници от силите на ООН по границите на републиката със Сърбия, Косово и Албания. Ангажирането на САЩ с разполагането на американските войници на територията на Република Македония е обвързано с идеята на президента Клинтън за удържане на конфликта в първоначалните му граници. Тя е лансирана като алтернатива на отхвърлените от европейските съюзници на САЩ доводи за предприемане на въздушни атаки срещу сръбските позиции в Босна и Херциговина.
Още в началото на косовската криза американският президент намеква, че е възможна военна интервенция на САЩ срещу евентуална агресия на Сърбия в Косово. След посещението на Ибрахим Ругова във Вашингтон през юни 1995г. Конгресът на САЩ приема законопроект, според който санкциите срещу Югославия се обвързват с прекратяване на сръбския контрол над Косово. В резолюция на Камарата на представителите на Конгреса от 29 юли 1996г. се препоръчва „правителството на Косово да упражнява законния си мандат като представител на народа на Косово”.
Доказателство за значимостта на геостратегическите интереси на Балканите на съюзниците от НАТО, инициирали въздушните удари през пролетта и лятото на 1999г., е дръзкият прецедент, който НАТО поставя, като предприема бомбандировките, без да е получил мандат от Съвета за сигурност на ООН. С този акт съюзниците нарушават нормите на международното право, както и чл. 1 на Северноатлантическия договор, който гласи, че страните по него се задължават да се въздържат от заплаха със сила или от нейната употреба по начин, несъвместим с целите на ООН.
Самостоятелното решение на НАТО за въздушни удари е мотивирано от увереността, че основният защитник на югославското статукво – Русия, както и другата велика сила, съперник на САЩ за световно господство – Китай, биха наложили вето на Съвета за сигурност по въпроса за одобряване на военната намеса. Посоченият прецедент може да доведе до съществени структурни и доктринални промени в НАТО, както и да евентуални изменения в Устава на ООН. Възможните промени биха били обусловени от видоизмененията в естеството на преобладаващите съвременни военни конфликти, трансформирани от междудържавни във вътрешнодържавни. Вътрешното насилие и състоянието на гражданската война според действащия понастоящем Устав на ООН се разглеждат като проблем на вътрешното правораздаване. Наложително е санкционирането на употребата на сила от външните фактори (държави и органицазии) в случаи на насилие в границите на суверенни държави. Самоинициативата на НАТО за въздушните удари от 1999г. има и символично значение. Чрез нея съюзниците – преди всичко САЩ като водеща сила в пакта, демонстрират решимостта си да предприемат самостоятелни мерки за урегулиране на кризи. Основното послание, отправено от САЩ към партньорите им от Съвета за сигурност – Русия и Китай, е в засвидетелстваната от Щатите способност чрез решаващата си роля в НАТО да се противопоставят на стремежите на двете държави за сдържане на глобалната им мощ.
Намесата на външни сили във вътрешните работи на суверенни държави не е явление, наложено през 1999г. в резултат на въздушните удари на НАТО над Югославия. Още през 1992г. операция „Пустинна буря” проправя път в международните отношения на правото на намеса. Бомбандировките над Югославия обаче поставят началото на нов етап в развитието на стратегията на пакта за мироопазване и управление на кризи под наименованието „хуманитарна интервенция”. За първи път в историята си НАТО се намесва във вътрешните работи на суверенна държава под претекст за защита на човешките права на етническа малцинствена група, репресирана от преобладаващото мнозинство, както и от политическия режим в страната, която населява. Доказателство за стремеж за налагане на определени геостратегически интереси на членовете на НАТО, обявили се за бомбандировките, в региона на Западните Балкани е избирателният подход при вземането на решения от съюза за намеса в урегулирането на подобни или по-широкомащабни хуманитарни кризи в други точки на планетата. Именно липсата на съществен интерес обяснява въздържането от намеса на НАТО срещу руските сили в Чечня, въпреки че жертвите на руското насилие възлизат на 50 000-100 000 души.
Концепцията за хуманитарна интервенция се разглежда като съставен елемент на новата национална стратегия за предоставяне на чуждестранна помощ от страна на САЩ през XXI век. Тази помощ е основно средство за осъществяване на американските външнополитически цели през втората половина на XX век. Основна организираща функция на външната политика на САЩ до разпадането на СССР през 1991г. е сдържането на комунизма. В съответствие с тази задача традиционният смисъл на американската чуждестранна помощ е гарантиране националната сигурност на САЩ и подпомагане на развиващите се страни.
Утвърждаването на Щатите като единствена свръхсила и световен лидер в началото на XXI век изисква промяна на приоритетите на чуждестранната помощ. Трите ѝ жизненоважни цели са опазване на мира в отделни територии, в които избухват вътрешнодържавни конфликти, овладяване на предизвикателствата, поставени от глобализацията, подобряване условията на живот на много бедни и изостанали човешки общности по света чрез хуманитарна помощ. Първият и третият принцип заедно мотивират въздушните удари над Югославия през 1999г.
Мироопазващите операции придобиват все по-съществено значение и място в концепцията на САЩ за предоставяне на чуждестранна помощ. Една от основните причини е постоянно нарастващият брой на вътрешнодържавните конфликти – само през 1998г. 25 от 27-те локални конфликта в света се развиват в границите на отделни държави. От друга страна, нараства натискът на общественото мнение върху правителствата на съответните държави да допринасят за мироопазването и защитата на човешките общности по света – в резултат на свободното разпространяване на информацията чрез Интернет и другите средства за масова комуникация, които правят широкодостъпни злоупотребите и насилието в отдалечените точки на света. Моралното оправдание за силовата намеса във вътрешните работи на чужди държави – необходимостта от отстояване на определен набор от универсални морални ценности, залегнали в идеологическата основа на външнополитическата стратегия на САЩ и НАТО – допринася за укрепването на т.нар. мека власт на САЩ в световен мащаб. Концепцията за меката власт почива върху спекулирането с привлекателността на определени културни и идеологически принципи, лансирани от Съединените щати, с цел да се разширява и утвърждава сферата им на влияние. Въпреки че не създават непосредствена заплаха за националните им интереси, хуманитарните кризи в отдалечените грографски райони от типа на тази в Косово придобиват все по-значима роля в американската външнополитическа стратегия. Със средствата на хуманитарната интервенция правителствата на САЩ и на съюзниците на НАТО, солидарни с американската позиция по отношение на бившата Югославия, получават възможност да оказват натиск върху наложените от тях приятелски настроени местни правителства (в случая с Косово – върху новата администрация на югославския президент Кощуница) по редица важни въпроси като разпространението на оръжия за масово поразяване, тероризма, наркотрафика, експлоатацията на определени природни ресурси и опазването на околната среда.
Съобразно с намеренията си да сменят режима на Милошевич с демократично, прозападно югославско правителство разузнавателните служби, като никои от западните съюзници не се поколебаха да финансират уличните протести в Белград срещу изборните фалшификации от страна на Милошевич през ноември 2000 г. Те имаха за цел да демонстрират пред международната общественост решимостта на сръбското население да отстоява демократиченото бъдеще на Югославия в лицето на Кощуница като прозападно ориентиран президент.
Според други аналитици на косовския конфликт причините за военната намеса на НАТО не са толкова политически, колкото икономически. Представители на някои български разузнавателни и контраразузнавателни служби също поддържат подобна версия. Според тях ефективната и бърза намеса на войските на НАТО (най-вече на САЩ) се дължи на наличието в Косово на залежи от неизвестни стратегически суровини със световно значение. Това становище обяснява факта, че Косово няма стратегическа роля в регионален и международен план като комуникационен, икономически или политически център на Балканите, но въпреки това редица западноевропейски страни и САЩ проявяват повишен интерес към него.
Държавите, които разглеждаха конфликта в Косово само като средство за сваляне на режима на Милошевич, загубиха интерес за по-нататъшно участие в умиротворяването на региона. Заедно с това на дневен ред възникна проблемът с намирането на правдоподобен претекст за изтегляне на техните контингети от КЕЙФОР. Това становище е подкрепяно и от настоящия съветник по национална сигурност на президента Буш Кондолиза Райс. Според нея конфликтът в Косово се е оказал по-устойчив от очакваното и САЩ са се провалили в опита за разрешаването му. Те не са били готови да поемат рисковете на войната във финансово и стратегическо отношение. Освен това липсвала единна и последователна стратегия и ясно дефинирани геополитически цели. Райс разглежда и закъснялата употреба на военна сила след ескалацията на конфликта като една от причините за неуспеха на НАТО. Още в началото на 2000 г. тя препоръчва инсценирането на претекст за оттегляне на американските контингенти: „Наложително е да се състваи план за политическа игра, който да позволи оттеглянето на нашите сили – нещо, което все още напълно липсва в Косово.”
Друга причина за липсата на интерес за военно участие в умиротворяванетп на региона у някои членове на пакта е патовата ситуация, в която изпадна международната общност. Става ясно, че нито местното албанско население ще се откаже от идеята за пълна независимост на Косово, нито сърбите са склонни доброволно да допуснат отделянето на областта от Югославия.
Тъй като реално не съществува възможност за мирно решаване на въпроса за статута ма Косово, заинтересуваните сили пристъпиха към инсцниране на ситуация, водеща до преустановяване на военното присъствие. Необходимо е да се знае, че най- ефективното средство за манипулиране на общественото мнение не е чистата дезинформация (лъжата, неистината), а т.нар. полуистина, която издържа елементарна проверка и съдържа повече или по-малко безспорни факти. Така отпада рискът от пълно разобличаване и отричане на дезинформацията и винаги остава съмнението, че получената информация е вярна. Манипулирането на общественото мнение чрез сензационните разкрития за обединения уран разчиташе именно на този класичски метод на психологическата война. Тя обаче не постигна целта си, тъй като липсваше координация между страните, членъващи в НАТО, а оттеглянето на военното присъствие от Косово противоречеше на интересите на част от тях. Например Министерството на отбраната на Германия официално съобщи, че немският контингент няма да се оттегли от умиротворителните сили в Косово, Босна и Херцеговина и че проведените изследвания от медицински екипи на Бундесвера категорично опровергават зависимостта между използването на обединен уран и здравето на военнослужищите. България, Португалия и други страни първо изпращат медицински екипи, които на място установяват, че радиационният фон в Косово е дори по-нисък от този в някои европейски държави. Министерството на отбраната на Испания оповести публично данни, че от всичките 32000 испански военнослужещи, участвали в различни мисии в Югославия, само шестима боледуват от рак, което е двойно по-ниско от средностатистическата заболеваемост от тази болест за страната. Така манипулацията с опасността от използването на обединен ураган за здравето на военнослужещите в Косово не постигна необходимото оперативно въздействие върху общественото мнение в страните, членки на НАТО. Тя не доведе до инсценирането на претекст за оттегляне военното присъствие на КЕЙФОР от областта.
Дори да се постигне умиротворяване на Косово, това не би довело до уреждане на въпроса за неговия статут в бъдеще. Във всички случаи следва да се очакват междуособици сред отделните крила в албанското националноосвободително движение, както и между отделните фракциив АОК – монархисти, ислямисти и комунисти. След елиминирането на обединяващия фактор – общия враг Сърбия, е логично да започне борба за завземане на властта. Обстановката допълнително се усложнява от очертаващите се в последните месеци сблъсъци между терористи от АОК, както и от сродната им АНО с представители на КЕЙФОР. След падането на режима на Милошевию и поради стремежа на САЩ в качеството им на сила, поддържаща установеното статукво в Югославия, сепаратистките амбиции на албанските терористи остават без подкрепа от страна на САЩ и другите съюзници от НАТО, които целят трайно умиротворяване на региона. Понастоящем мироопазващите сили в КЕЙФОР са нов противник на албанските терористи в Косово и Македония едновременно със сръбското и македонското мнозинство в съответните държави.
Обстановката в Косово от началото на 2001г. е коренно променена. Най-значимите вътрешни фактори за това са на първо място намаляването на влиянието на АОК след демократичните избори в областта, което провокира нейни бивши лидери като Али Ахмети да създадат АНО в Република Македония като продължител на сепаратистките терористични акции на АОК, и на второ мято падането на режима на Милошевич в Белград. Вънтнио фактори се определят от приоритетното значение на Косово за запдните съюзници. Според част от тях най-важната геостратегическа цел е постигната – Югославия се управлява от прозападен режим и не съществува интерес от по-нататъшното з разпадане. Според друга част постигнатото не е достатъчно. Необходимо е ограничаване на руското влияние на Балканите отвуд административната граница на Косово и затова военното присъствие все още е необходимо и обосновано.
В новата обстановка от началото на 2001 г. вариантите за мирно уреждане статута на Косово са повече или по-малко нереалистични. Най-вероятно е разделянето на областта на две части според военното присъствие в момента – северозападна, окупирана от руския контингент, и югоизточна, вкоято са дислоцирани КЕЙФОР. Североизточно Косово, населено предимно със сърби, ще остане в територията на Сърбия. Югоизточно Косово е най-реалистично да получи пълна или ограничена независимост с подкрепата на западноевропейските страни и САЩ, а след това постепенно да се присъедини или конфедерира с Албания. Само така би се решил трайно многовековният исторически конфликт между сръбския и албанския етнос в Косово и Метохия. Към това най-реалистично решение навежда и сравнително успешното уреждане на кофликта в Босна и Херциговина чрез кантонизирането ѝ по етнически признак. Този модел обаче не е напълно приложим спрямо Косово, тъй като за разлика от мюсюлманите в Босна и Херциговина албанците в Косово и Метохия винаги са издигали като главна цел на националноосвободителното си движение не само извоюването на независимост, но и присъединяването на областта към Албания. Затова съществуването на независима албанска държава или албански кантон в Косово до границата с Албания само би забавило във времето процеса на обединяване на двете държави. При новата обстановка на Балканите не е изключено към разширената албанска държава да се присъедини и частта от Македония с преобладаващо албанско население. Нова вълна от терористични действия на етническки албанци може да се очаква и в Северозападна Гърция, където вече действа Армия за освобождение на албанците в Гърция. В резултат на много места гръцкото население се противопоставя на всички лица от албански произход. Характерен е примерът със с. Лутра Лесву на остров Лесбос, където в началото на август 2001г. местните гърци взеха решение за изгонване на всички албанци от селото, включително и на законно пребиваващите икономически емигранти.
Уставът на ООН допуска две изключения на забраната за употреба на сила - налагането на военни санкции от ООН при “заплаха за мира или акт на агресия” (чл. 42) и “правото на самоотбрана при въоръжено нападение” (чл. 51). И двете обаче са невалидни в Югославия, след като няма резолюция на Съвета за сигурност и няма нападната страна на НАТО. Последното не дава възможност на позоваване и на член 5 от устава на НАТО. Въпреки това обаче много видни международни юристи поддържат убедително тезата, че войната на НАТО срещу Югославия не противоречи с нищо на международното право. Въпросът доколко военните действия допринасят за решаването на конфликта в Косово е предмет на отделен военно-политически анализ. Аргументите, узаконяващи решителна сила от международноправна гледнaточка: 1. Уставът на ООН в член 1/1/ постановява, че най-важна цел на ООН е “запазването на международния мир и сигурност чрез предприемане на колективни мерки за премахване на заплахи за мира и актове на агресия”, а ситуацията в Косово е призната за заплаха за мира с резолюция 1199 на Съвета за сигурност. Уставът съдържа механизми за такива колективни мерки в глава 7, но поради студената война именно те много рядко са възможни, в замяна на което ООН предприема различни по успех, но никога не будещи съмнение в легитимност операции за поддържане на мира, макар и изрично непосочени никъде в устава. Да се твърди, че операцията на НАТО в Югославия е извън устава на ООН, е също толкова резонно, колкото да се твърди, че десетките операции на ООН по света - Кипър, Ливан, Камбоджа, Ангола и т.н., са извън устава. И неслучайно опитът на Русия да представи акцията на НАТО за противоуставна на ООН бе отхвърлен от Съвета за сигурност с решителните 12 срещу 3 гласа. 2. Уставът на ООН е стожерът, но не и цялото международно право - то обхваща и други конвенции. През 1948 г. е приета Конвенцията по геноцида, която не само позволява, но и задължава страните,членки по конвенцията, да предотвратят действия, възнамеряващи да “унищожат цялостно или отчасти национална, етническа, расова или религиозна група”. Без съмнение намеренията, а вече и действията на Белград по отношение на Косово попадат в дефиницията на конвенцията. В това отношение и обичайното международно право е пределно ясно - геноцидът и престъпленията срещу човечеството като част от jus cogens могат и следва да бъдат обуздани и без изричен правен текст. 3. Историята многократно е оправдавала хуманитарни интервенции, цел на които е спасяването на човешки живот в масов размер. Правен буквояд би твърдял, че интервенцията на Индия в Източен Пакистан през 1971 г., на Танзания срещу режима на Иди Амин в Уганда през 1977 г. или на многонационалните сили по повод репресиите срещу кюрдите в Ирак след 1991 са незаконни. Няма здравомислещ мозък, който да не е съгласен, че акция за спасяване на население, заплашено от унищожение, е легитимна, независимо дали тя пресича държавни граници или не. Няма и прецедент в Международния съд на възбудено предизвикателство срещу хуманитарна интервенция - дори и в най-противоречивия случай на Виетнамската окупация на Камбоджа. 4. Югославия се позовава на своя суверенитет над Косово, но такъв вече не съществува - и не защото НАТО се е намесила, а защото режимът в Белград физически е унищожил населението в Косово. То е избито, изнасилено или изгонено от подпалените му домове, тоест вече не съществува като елемент на този суверенитет. Суверенитетът е отношение между управляващи и управлявани, между субект и обект и ликвидирането на обекта ликвидира и суверенитета. Освен това Югославия не е пълноправна страна,членка на ООН, поради разпадането на бивша Югославия и поради упорството на Белград да поиска формално ново приемане в ООН, според изискването на резолюция 777 на Съвета за сигурност. Като непризнат субект на международното право Югославия не притежава де юре и териториална цялост. Операцията на НАТО е насочена не срещу сръбския народ, а срещу военните обекти в Сърбия, които са инструменти за престъпления срещу човечеството и като такива могат да се разглеждат като екстериториални. 5. Албанците в Косово имат право на национално малцинство както всички други малцинства по света. След десетилетие мирен протест, който не води до успех, се появи терористичната организация АОК. Определението терорист обаче е гъвкаво - преди 20 години Ясер Арафат бе терорист №1 в света, но през 1994 той получи Нобеловата награда за мир. Албанците в Косово са идентифицирана етногрупа, на която е отказван не само малцинствен статут и права, но и дори минимум свободно излияние, а както става очевидно през последните седмици - и правото на жизнено пространство въобще. Последните действия на Белград премахнаха съмненията в справедливостта на каузата на АОК за въоръжена борба за автономия и правото й да търси международна подкрепа за правото си на самоопределение. Етническото прочистване на Косово не е изолирано еднократно престъпление срещу човечеството, макар че и като такова то е не по-малко осъдително. Това е четвъртата поредна въоръжена офанзива на един и същ режим в Белград срещу правото на самоопределение на народите след тези в Словения, Хърватско и Босна и вероятно не последна, като се има предвид Черна гора. След като не предприе ефективни мерки срещу първите три, международната общност закономерно стигна до единствения език, на който разбира Белград.
Някои от горните аргументи, погледнати откъснато един от друг, могат да бъдат оспорени в различна степен и това би било интересно академично упражнение за студентите по международно право. Но разглеждани в тяхната цялост и в конкретиката на ситуацията в Югославия, те не оставят никакво съмнение в легитимността на операцията на НАТО. Едни норми на международното право не следва да се разглеждат откъснато от други норми и от реалностите на международната политика като цяло. Принципите на ООН /член 2/ следва да се четат неотлъчно от целите на ООН /член 1/. Легитимността на “Решителна сила” e сложна конструкция, която покрива широка гама норми от конвенционалното и обичайното право. Това, че операцията не попада изцяло в ясно формулиран текст на устава, не означава, че тя не отговаря на духа на този устав, а и на международното право като цяло. Един функционален подход не би поставил операцията на НАТО в черно-бялата позитивистка плоскост законно-незаконно, защото тъканта на международното право се състои както от норми, така и от пространство между нормите. След провала на руската проекторезолюция в Съвета на сигурност и след очевидния геноцид в Косово, подготвян и практически започнал още преди нато вската намеса, въпросът за законността на въздушните удари е извън всякакво съмнение. Нещо повече, появи се критика, че операцията е закъсняла и прекалено слаба, което е фатално за много косовски албанци. Оказа се, че цялата игра “Рамбуйе” е била използ вана от Белград, за да подготви и започне геноцида в Косово. За разлика от умората от войната в Босна, която доведе до споразумението в Дейтън, в Косово имаше умора от мира, която направи войната неизбежна.
Легитимността на войната съдържа обаче и втори съществен елемент. Правото на употреба на сила не е достатъчно, следва да се спазва и международното хуманитарно право. Съобразени ли са ударите на НАТО с хагските и женевските конвенции за правилата на водене на война? Неточните попадения на някои пилоти по граждански обекти поставят остро този въпрос. Нищо обаче не дава повод да се смята, че има съзнателно нарушения на jus in belli от страна на НАТО. Дори обратното, военни експерти твърдят, че ограничаването на военните удари по хуманни обекти е било толкова прецизно, че не е засегнало на практика сръбската армия. Грешката на НАТО не е в това, че е предприела ударите, а в това, че ги е насочила само срещу сгради и съоръжения, а не срещу живата сила на сръбската армия, която е останала силна и недеморализирана да безчинства в Косово. От военна гледна точка за НАТО сриването на Белград до основи не представлява особен проблем, но за разлика от режима в Белград, либералните демокрации изпитват огромни морални проблеми в такъв сценарий. Спазването на международното хуманитарно право безспорно прави операцията военно по-трудна, но в крайна сметка точно това гарантира нейния краен успех, защото държи високо рейтинга й в общественото мнение. Затова и въпросът на скептиците - какво би станало, ако операцията не успее - има само един отговор - тя ще продължи, докато успее. След персийската война една международна компания в Багдад заведе дело за нанесени щети, но иракската страна доказа, че щетите са в резултат единствено и само на въздушен удар на коалицията, а не на действие на правителството на Ирак. Съдът обаче отсъжда, че щетите трябва да изплати Ирак, защото е отговорен за войната като цяло, независимо кой какво конкретно е поразил в нея. Така че вместо да ретранслира снимките на албанските жертви от поразения от НАТО конвой на албанската граница, Милошевич следва да се подготви да отговаря и за тях пред съда на военнопрестъпниците в Хага.
Войната в Косово през пролетта на 1999г. загатва интересни неща за бъдещето. Макар военната кампания на съюзниците срещу сръбския президент Слободан Милошевич да е успешна и да представлява първият случай в петнадесетгодишната история на НАТО, когато тази организация предприема военно действие, тя разкрива някои пукнатини в НАТО от периода след Студената война – пукнатини, които не попречват на войната в Косово, но които може и да не издържат натиска на една по-различна война при различни международни обстоятелства.
Войната показва сериозния трансатлантически военен дисбаланс. Съединените щати осъществпват преобладаващия брой бойни полети, почти всички боеприпаси с прецизно насочване, хвърлени в Сърбия и в Косово, са произведени в Америка, а безпрецедентното превъзходство на американската разузнавателна техника означава, че 99% от атакуваните цели са били обозначени от американски разузнавателни източници. Американската доминация във воденето на Косовската война предизвиква тревогата на европейците в две отношения. На първо място, тя е шокиращ удар по ервопейския престиж. Дори приносът на Великобритания, която се гордее, че е класическа сериозна военна сила, се равнява едва на 4% от използваните самолети и на 4% от хвърлените боеприпаси. От гледна точка на най-уважаваните европейски стратези във Франция, Германия и Великобритания Косовската война просто подчертава безсилието на европейските въоръжени сили. Смущаващо е, че дори в един толкова близък регион като Балканите способността на Европа да разгърне военни сили се оказва „нищожна” в сравнение с тази на Америка.
Един от най-важните изводи от изхода на тази война е, че въоръжените сили на европейските страни-членки на НАТО, изостават в значителна степен от своите американски съюзници и най-вече във военните технологии с космическа навигация. Това технологическо превъзходство има своите стратегически измерения и добре се осъзнава от европейците, които стават все по-зависими от амриканците във военнотбранително отношение. Очевидно е, че в перспектива тяхната роля в локалните конфликти ще бъде ограничена във военно отношение и ще бъде осезаема на политико-допломатическо равнище и в качеството им на финансови донори.
В тази война САЩ потвърждават на практика реалността на концепцията за „война с нулеви собствени загуби”. В нея ярко се потвържава нарастващото значение на военновъздушните сили и военоморския флот, които в бъдещите военни конфликти ще носят основната стратегическа тежест. Авиацията ще се изтегли от полето на сражението и постепенно ще се превърне в транспортно средство за доставка на огромно количество безпилотни високоточни крилати ракети до позицията на пуска. Очевидно е, че военоморските сили на САЩ ще се развиват по посока на превръщането си в стратегически арсенал в Световния океан за нанасяне по безконтактен способ на високоточни масирани удари по всеки противник в планетарен мащаб.