Процесуалният подход
Функционализмът и особено структурният функционализъм се отхвърля първоначално сдържано, но впоследствие по много категоричен, дори революционнен начин. Критиките вървят по основните линии, които го характеризират. Те се свеждат до следното:
1. обществата не се намират в постоянно равновесие
2. нито едно общество не е изолирано от средата
3. телеологическите аргументи нямат научен характер
4. ообществата не са хомогенни
5. колониална Британска Африка не е светът.
На този фон в полезрението на политическата антропология се появяват нови понятия, чрез които в политическите събития се въвеждат широк кръг от участници; индивидуалните действия и изобщо действането проидобиват съществено значение, а политическата динамика в лицето на безредици, протести, въстания,революции се реабилитира напълно. В началото на този поврат в политическата антропология може да бъде отнесено към 50-те години на 20 век. Бихме могли да обособим няколко групи от характерни за този подход понятоя.
Първата група се отнася до разнообразните политически форми, в които се обединяват индивидуалните актьори: групи, мрежи, клики, фракции, партии, коалиции и други.
Втората група характеризира политическото поведение, избиране, търсене на максимума (максимализиране), вземане на решения изработване на стратегии, преговаряне, манипулиране, маневриране, господство и други.
Трета група – характеризира просранствено-времевата последователност на събитията. Такива са понятията като: събитие, ситуация, поле, арена, среда и други. Тази ромяна в политическата антропология протича паралелно от двете страни на Атлантическия океан, т.е. Европа и Щатите. В резултат на това се възобновява презокеанският научен диалог, който е прекъснат при апогея на структурния функционализъм. В резуктат се създава един общ понятиен речник, взаимно позоваване на учените от двете страни на океана. Въвеждат се нови изследователски процедури, еденици на анализ и език, чрез които се характеризира политическото. Еблематичното в това отношение е изказването на Люси Меур (1962 г.), „навсякъде винаги има хора с конфликтни и конкуриращи се интереси, които се стремят да обърнат дискусиите си в своя полза и да повлияят ввърху решенията на общността в съотвествие с тези интереси. Това е политиката.”
„Поле” и „Арена”
При структурният функционализъм действието е ограничено в рамките на една кохерентна и ясно отграничена общност. Теоретицитее на процесуалния подход разглеждат политиката повече като игра на политически страсти, в която едни и същи хора и групи участват вв непрекъснато променящи се области на действия. Тази зона на динамично напрежени, в която се осъществява взимането на политически решения и политическо съперничество се нарича политическо поле. Това поле може да придобива големи мащаби и историческо значение, но в определени моменти може да се стесни до няколко участника, чието поведение еот една страна съществено за цялото поле, а от друга е разбираемо само внеговите граници. Тази зона на политическо действие, в която се концентриравзимането на политическо решение се начира полтическа арена. Очевидно тези две понятия не могат да бъдат дефинирани. Някои ги използват като взаимозаменяеми, други вагат в тях специфично съдържание. Например Бейлии счита, че в политическото поле действат различни правила, докато в политичеаката арена едни и същи правила се приемат от всички участници. Самият релативизъм на тези понятия е тяхната първоначална добродетел, тъй като позволява на изследователя да се концентрира върху различните равнища на политическо взаимодействие и да дефинира прецизо онзи аспект на политическа систеема, който е възприелза еденица на анализа.
Най-важният принос на политическата антропология от този период е свързан с изследването на т.нар. неинституционализирани области, на които се отдава ключово значение. Първи стъпки в тази посока прави Реймън Фърд, който разграничава 2 аспекта на социалното действие: структура и организация. Структурата включва изпълняването нна определени социални роли и с това задава рамката на действиетоо. Социалната огранизация се изразява в усилията за постигането на реда, който предполага структурата. Тя включва взимането на решения, които не произтичат виинаги и пряко от изпълняванбите роли. Това отваря вратата за интересите на действащите лица и тяхната промяна на (на интересите) във времето. Следователно фокусът е върху индивидите, действието и процеса. От това разбиране за процесите характерните за тях противоречия възможности за избор и други се рацда теорията на действието като ключов елемент в процесуалния подход. Според друг автор антропологическото проучване на съвременните общества трябва трябва да се насочи към междинните пространства на социалната структура. Под междинни пространства той разбира междуличностните отношения, които правят обществото и по-конкретно ежедневните взаимовръзки и контакти, чрез които действат институциите, асоциациите, правните механизми и други. Подобна гл.т. застъпва и Ерик Волф, който счита, че предмет на политическата антропология съвременните общества е т.нар. „терра инкогнита”. Става дума за ресурси и организации, които са прекалено скъпи, ако иска да ги постави под контрола си. Ето защо държавата отстъпва част от своя суверенитет на групите, функциониращи в нейните недра. Казано по друг начин много организации в рамките на държавата пораждат, разпределят и контролират власт, конкуренция помежду си и в държавата. Следователно формалната рамка на властта не изключва съществуването на неформални структури, които са промеждутъчни, допълнителни и паралелни до тази формална власт. Понякога тези структури могат да поемат основната тежест на социалния обмен. В други случаи неформалните структури могат да вземат връх поради тяхната по-голяма ефективност, макар и дължаща се на нарушаването на закона. Според Волф антропологът притежава професионалния лиценз да изследва тези промеждутъчни паралелни структури и техните отношения в глобалните структури на властта. Бейли говори за политически структури, които отчасти се регулират от по-всеобхватните политически структури, между които се разиграват различен тип противоборства, които обикновено завършват с една патова ситуация и изтощение. В стремежа си да опише тези отношения Бейли насочва вниманието си към съревнование, което за разлика от играта е близо до анархията. На границата с анархията според него също действат правила и тези правила са обект на неговия основен интерес. Без тези правила политическата конкуренция се превръща в битка, които определят характера на целите и ценностите, лидерството, съревнованието и контрола. По-конкретно те определят каква квалификация трябва да притежава един човек, за да изпълнява дадена политическа роля, кои роли са съвместими и несъвместими. В една по-нова книга Бейли разглежда политическия процес като резултат от 3 типа правила:
1. нормативни правила – те определят желаното състояние от гл.т. на това какво е правилно, справедливо, публично, благо.
2. стратегически правила – те показват как да се спечели играта без да нарушат нормативните правила
3. прагматични правила – казват как да се спечели с хитрост.
От тази гл.т. политикът прави обещания на базата на нормативните правила, които трябва да изпълни, прилагайки стратегически и прагматични правила. И на това място Бейли задава въпроса защо политиците следват такъв модел на поведение и защо този модел е необходим. Неговият отговор е, че идеалът на нормативните правила е прост, ясен и внушава сигурност, че има някакъв център, който контролира нещата и не може да допусне катастрофални събития в политическата система.
Функционализмът и особено структурният функционализъм се отхвърля първоначално сдържано, но впоследствие по много категоричен, дори революционнен начин. Критиките вървят по основните линии, които го характеризират. Те се свеждат до следното:
1. обществата не се намират в постоянно равновесие
2. нито едно общество не е изолирано от средата
3. телеологическите аргументи нямат научен характер
4. ообществата не са хомогенни
5. колониална Британска Африка не е светът.
На този фон в полезрението на политическата антропология се появяват нови понятия, чрез които в политическите събития се въвеждат широк кръг от участници; индивидуалните действия и изобщо действането проидобиват съществено значение, а политическата динамика в лицето на безредици, протести, въстания,революции се реабилитира напълно. В началото на този поврат в политическата антропология може да бъде отнесено към 50-те години на 20 век. Бихме могли да обособим няколко групи от характерни за този подход понятоя.
Първата група се отнася до разнообразните политически форми, в които се обединяват индивидуалните актьори: групи, мрежи, клики, фракции, партии, коалиции и други.
Втората група характеризира политическото поведение, избиране, търсене на максимума (максимализиране), вземане на решения изработване на стратегии, преговаряне, манипулиране, маневриране, господство и други.
Трета група – характеризира просранствено-времевата последователност на събитията. Такива са понятията като: събитие, ситуация, поле, арена, среда и други. Тази ромяна в политическата антропология протича паралелно от двете страни на Атлантическия океан, т.е. Европа и Щатите. В резултат на това се възобновява презокеанският научен диалог, който е прекъснат при апогея на структурния функционализъм. В резуктат се създава един общ понятиен речник, взаимно позоваване на учените от двете страни на океана. Въвеждат се нови изследователски процедури, еденици на анализ и език, чрез които се характеризира политическото. Еблематичното в това отношение е изказването на Люси Меур (1962 г.), „навсякъде винаги има хора с конфликтни и конкуриращи се интереси, които се стремят да обърнат дискусиите си в своя полза и да повлияят ввърху решенията на общността в съотвествие с тези интереси. Това е политиката.”
„Поле” и „Арена”
При структурният функционализъм действието е ограничено в рамките на една кохерентна и ясно отграничена общност. Теоретицитее на процесуалния подход разглеждат политиката повече като игра на политически страсти, в която едни и същи хора и групи участват вв непрекъснато променящи се области на действия. Тази зона на динамично напрежени, в която се осъществява взимането на политически решения и политическо съперничество се нарича политическо поле. Това поле може да придобива големи мащаби и историческо значение, но в определени моменти може да се стесни до няколко участника, чието поведение еот една страна съществено за цялото поле, а от друга е разбираемо само внеговите граници. Тази зона на политическо действие, в която се концентриравзимането на политическо решение се начира полтическа арена. Очевидно тези две понятия не могат да бъдат дефинирани. Някои ги използват като взаимозаменяеми, други вагат в тях специфично съдържание. Например Бейлии счита, че в политическото поле действат различни правила, докато в политичеаката арена едни и същи правила се приемат от всички участници. Самият релативизъм на тези понятия е тяхната първоначална добродетел, тъй като позволява на изследователя да се концентрира върху различните равнища на политическо взаимодействие и да дефинира прецизо онзи аспект на политическа систеема, който е възприелза еденица на анализа.
Най-важният принос на политическата антропология от този период е свързан с изследването на т.нар. неинституционализирани области, на които се отдава ключово значение. Първи стъпки в тази посока прави Реймън Фърд, който разграничава 2 аспекта на социалното действие: структура и организация. Структурата включва изпълняването нна определени социални роли и с това задава рамката на действиетоо. Социалната огранизация се изразява в усилията за постигането на реда, който предполага структурата. Тя включва взимането на решения, които не произтичат виинаги и пряко от изпълняванбите роли. Това отваря вратата за интересите на действащите лица и тяхната промяна на (на интересите) във времето. Следователно фокусът е върху индивидите, действието и процеса. От това разбиране за процесите характерните за тях противоречия възможности за избор и други се рацда теорията на действието като ключов елемент в процесуалния подход. Според друг автор антропологическото проучване на съвременните общества трябва трябва да се насочи към междинните пространства на социалната структура. Под междинни пространства той разбира междуличностните отношения, които правят обществото и по-конкретно ежедневните взаимовръзки и контакти, чрез които действат институциите, асоциациите, правните механизми и други. Подобна гл.т. застъпва и Ерик Волф, който счита, че предмет на политическата антропология съвременните общества е т.нар. „терра инкогнита”. Става дума за ресурси и организации, които са прекалено скъпи, ако иска да ги постави под контрола си. Ето защо държавата отстъпва част от своя суверенитет на групите, функциониращи в нейните недра. Казано по друг начин много организации в рамките на държавата пораждат, разпределят и контролират власт, конкуренция помежду си и в държавата. Следователно формалната рамка на властта не изключва съществуването на неформални структури, които са промеждутъчни, допълнителни и паралелни до тази формална власт. Понякога тези структури могат да поемат основната тежест на социалния обмен. В други случаи неформалните структури могат да вземат връх поради тяхната по-голяма ефективност, макар и дължаща се на нарушаването на закона. Според Волф антропологът притежава професионалния лиценз да изследва тези промеждутъчни паралелни структури и техните отношения в глобалните структури на властта. Бейли говори за политически структури, които отчасти се регулират от по-всеобхватните политически структури, между които се разиграват различен тип противоборства, които обикновено завършват с една патова ситуация и изтощение. В стремежа си да опише тези отношения Бейли насочва вниманието си към съревнование, което за разлика от играта е близо до анархията. На границата с анархията според него също действат правила и тези правила са обект на неговия основен интерес. Без тези правила политическата конкуренция се превръща в битка, които определят характера на целите и ценностите, лидерството, съревнованието и контрола. По-конкретно те определят каква квалификация трябва да притежава един човек, за да изпълнява дадена политическа роля, кои роли са съвместими и несъвместими. В една по-нова книга Бейли разглежда политическия процес като резултат от 3 типа правила:
1. нормативни правила – те определят желаното състояние от гл.т. на това какво е правилно, справедливо, публично, благо.
2. стратегически правила – те показват как да се спечели играта без да нарушат нормативните правила
3. прагматични правила – казват как да се спечели с хитрост.
От тази гл.т. политикът прави обещания на базата на нормативните правила, които трябва да изпълни, прилагайки стратегически и прагматични правила. И на това място Бейли задава въпроса защо политиците следват такъв модел на поведение и защо този модел е необходим. Неговият отговор е, че идеалът на нормативните правила е прост, ясен и внушава сигурност, че има някакъв център, който контролира нещата и не може да допусне катастрофални събития в политическата система.
Няма коментари:
Публикуване на коментар