сряда, 23 април 2008 г.

Политическа теория

Външна политика и политическа култура: едно измерение на кливиджите в България

Антоний Тодоров

Интернационалното и националното, външното и вътрешното, своето и чуждото – тези опозиции се срещат във всички култури, древ­ни или съвременни. Те са част от съвременните политически идентично­сти, служат за ориентири на политическите актьори, представят основ­ни кливиджи на обществата. Външната политика е важен компонент на идеологическия профил на политическите партии и се вписва в система­та на политическите кливиджи. Трудно е да се каже без едно задълбо­чено сравнително изследване до каква степен интернационалното може да бъде видяно като елемент на политическите кливиджи, характерен за политически култури от периферен тип, какъвто е случаят с България1. Тук терминът периферен е употребен като декриптор на култура, която следва тенденциите и логиките на централните култури, интериоризира ги, усвоява ги, комбинира ги със собствените си логики, но в крайна сметка никога не произвежда своя собствена обща логика. (Genova 2001 : 150-156).
1. Кливиджи и външна политика: Изток и Запад
Вкаква степен е възможно да впишем международното измерение в системата от кливиджи, както е обичайно да я разбираме след анали­зите на Стейн Рокан и Мартин Липсет? Тази система, макар да се отнася като цяло до индустриализираните и модернизираните западни обще­ства, не съдържа елемент, който да се отнася до опозицията национално – международно.
все пак тези важни процеса, които за Рокан и Липсет произвеждат познатите четири основни кливиджа, са в пряка връзка с международ­ното измерение. Революциите, които той нарича “национални”, утвърж­дават модерната държава, държавата-нация или националната държава, която съществува само в система от други държави-нации. повечето случаи основополагащата идентичност на тези нови политически ели­

ти съдържа една основна идея – за разграничаването, отличаването по отношение на другите нации-държави. (Шулце 2002: 127) Опозицията между светската държава и универсалната Католическа църква е прояв­ление на важността на разграничаването на националното (вътрешното) и международното (външното). Същото е и по отношение на втория кли­видж в системата на Рокан – между центъра и периферията – идеята за центъра, който си поставя за цел да направи хомогенна политическата общност, върху която организира и упражнява властта си, съдържа ясна визия за разграничаването на национално и международно.
От друга страна, индустриалната революция се осъществява и в ситуацията на установяващ се вътрешен и световен пазар. Двата други кливиджа – между града и селото и между собствениците и работници­те – са основно свързани с разграничаването на национално (вътрешно) и международно (външно). Вевропейската история градовете се утвърж­дават като търговски и индустриални центрове, отворени към външния свят. Именно по този начин те си осигуряват политическо и икономиче­ско преимущество над селото, което остава географски, но и символи­чески затворено в самото себе си.
чевидно е, че идеята за едно стриктно, ясно и разбираемо раз­деление между родината и чуждите страни е фундаментално за наци­оналната политическа общност, както и за нейните актьори. Примерът на Франция по времето на Френската революция е важен – революци­онната нация обявява война на краля на Унгария и Бохемия, защото той не приема модерния принцип за националния суверенитет и защи­тава своите васали, когато те отказват да се подчинят на премахване­то на привилегиите, прокламирано от Националното събрание (Тюлар, Блюш, Риалс, 2003: 72). Един голям конфликт се поражда с тази рево­люция, която оттогава насетне противопоставя два несъвместими прин­ципа: династическите права и правата на нациите. Последният изисква ясно разграничаване между вътрешно и външно, докато династическите наследства не се интересуват от границите, които разделят нациите, а само от наследствените права. Тук зад един кливидж, формулиран най-общо, се крият повече важни опозиции, позволяващи да разберем мо­дерното общество: между публичното и частното, между политиката и икономиката, между националното и международното. Главният кли-видж поражда подкливиджи, подчинени опозиции, които разнообразя­ват нашето разбиране за модерното общество.
По същия начин стоят нещата с основния кливидж между светската власт на държавата-нация и духовната власт на Католическата църква. Тук Владетелят се противопоставя на Папата, националният принцип- на наднационалния принцип. Впротестантските и православните стра­ни този конфликт се разрешава по особен начин, защото тук църквата е подчинена на държавата. тези общества този кливидж се проявява най-вече чрез онова, което нарекох подкливиджи, а именно като опози­ция между национално и международно, между национален проект и външен натиск, между вътрешно и външно. протестантските страни този конфликт се разрешава, от една страна, чрез светския и национален характер на протестантските църкви, а от друга страна – чрез ясното разделяне на държавата и църквата в области като образованието, граж­данското състояние, културата. Тук кливиджът се проявява в конфликта, както например в историята на Германия, между един имперски свет­ски, централизиращ и експанзионистичен дух, от една страна, и духът на регионалните различия, на местната автономия, на провинциалното са­моуправление (Ремон 2006: 198–199). този случай църквата е подчинен актьор, а светското начало е поделено между центъра и периферията, като периферията представлява политически полюс, противопоставен на националистическия имперски полюс.
От своя страна православна Европа също изработва собствена система на противопоставяне между държава и църква. тази част от света, с изключение на Русия, през ХVIII и ХIХ век църквата се явява като политическа институция на зараждащите се модерни нации, която предшества установяването на държавата-нация. тази част на Европа и най-вече на Балканите, Православната църква, която винаги е има­ла национален характер и е била различна от Вселенската патриаршия в Цариград, играе особена роля – на политически интегратор, който първоначално поема политическите отговорности на несъществуващата държава-нация. Около църквата се организират първите училища, свет­ски по съдържанието си, където образованието става на националния език и на основата на първите писмени национални истории, появили се през втората половина на ХVIII век (Хьош 1998: 191). Макар Право­славната църква също да е проявявала желание да играе самостоятелна роля, това е било изключителна рядкост. крайна сметка конфликтът държава-църква никога не е имал голямо влияние върху политическия живот.
След придобиването на независимостта Православните църкви променят политическата си роля. Дотогава те са били политически ак­тьори на зараждащите се нации, след това те стават политически актьор на доминиращата етническа група в повечето православни страни, с малки изключения, като например Албания. Втази нова ситуация Пра­вославната църква става актьор на етно-националната идентичност, кой­то се опитва да хомогенизира националното тяло и се противопоставя на исканията на етническите и религиозните малцинства. Тук се пораж­да един особен конфликт между два принципа, представлявани от дър­жавата и от църквата: принципа на политическата общност и принципа на културната (идентичностната) общност. Този конфликт е двусмислен, защото в много случаи държавата употребява църквата за политическо мобилизиране на гражданите, докато църквата, от своя страна, се опит­ва да утвърди властта си с помощта на държавата.
2. Модернизацията и травмите на историята
Теорията на кливиджите на Рокан и Липсет описва един по-широк процес – този на модернизацията. Появата и структурирането на пуб­личното и частното, секуларизацията, урбанизацията, индустриализа­цията – това са основните елементи на появата на модерните западни общества. България не остава извън тези процеси, които обхващат като цяло Източна Европа от последната третина на ХIХ век. Но е нужно да се посочат няколко особености, които да ни позволят да разберем по-добре онова, което можем да наречем вторична или подчинена модер­низация – модернизацията на страна като България. На първо място особената роля на Православната църква, която остава винаги подчи­нена на принципа на етническата еманципация на българите, които в началото на модерното време са част от Османската империя2. На второ място трябва да се посочи закъснялата урбанизация, тъй като градовете до края на ХIХ век са населени предимно от турци (Христов 1973: 17). Най-сетне индустриализацията и появата на модерно индустриално об­щество в България стават изключително след Втората световна война и в условията на комунистическата модернизация през периода на 1950-те и 1960-те години на XIX в.
България не остава настрана от въздействието на кливиджите, така както те са дефинирани от Рокан и Липсет. Но върху това въздействие се налага един друг фактор на диференциация на политическото прос­транство, който е свързан с последиците от онова, което наричаме ис­торически травматизъм (Perrineau, Meyer 1992: 44–46). Националното освобождение като първоначален политически проект на българската политическа общност от края на ХVIII век става структурираща тема на политическия пейзаж поради драматичните събития, които травмират националното съзнание и бележат силно масовите разбирания. Исто­рическите травми от този порядък следват в историята на българско­то общество след 1876 – погрома на националната революция, войни­те от 1912–1918 г., гражданските войни от 1923–1925 г. и от 1941–1944, сталинският комунизъм от 1948–1956 г., но също така и насилствената смяна на личните имена на турците в България през 1984–1985 г., как­то и падането на комунизма през 1989–1990 г. Тези важни събития в модерната и съвременната история предизвикват дълбоки разделения в обществото, чийто спомен продължава да възпроизвежда следите и травмите им. Резултатът от тези исторически моменти в структуриране­то на политическия пейзаж е съществен и може да се сравни с резултата от традиционните кливиджи (Георгиев 2000: 204–214). Въздействието на тези травми има тройна структура, съставена от три елемента във взаимодействие. От една страна става дума за търсенето на колективна национална идентичност, която е или потисната от власт, смятана за чужда, или е забравена и подценявана от власт, смятана за антинаци­онална или потисническа. Във втори план се формулира програма за национално освобождение от това потисничество, което винаги е било усещано като притежаващо международно измерение. Вземайки българ­ския пример, трябва да се отбележи отношението към Османска Турция, чието владичество е иго, договорите от Берлин (1878), Букурещ (1813) или Ньой (1919), които винаги са били квалифицирани като диктат, подчине­нието на Оста през 1941–1944 и на СССРпрез 1944–1989 са определяни като сателитно положение. На трето място това е търсенето на модел за следване, модел за модернизация, за развитие, за прогрес. Този модел от своя страна също има международно измерение – модерна Европа, комунистическа Русия или Европейския съюз – това са последовател­ните във времето модели, които България е следвала или продължава да следва.
Всамото начало на появата на проявите на модерен политически живот в България политическото общество, което е било съставено от няколкостотин интелектуалци, получили образованието си в чужбина (Европа или Русия), изглежда невъзможно да бъде разделено. По онова време има една-единствена политическа цел – националното освобож­дение. Един от основополагащите текстове на националната идентич­ност – “История славянобългарска” на Паисий Хилендарски, написа­на през 1762 г. – открито заявява главната политическа цел: да бъдат убедени българите, че в историята те са имали свое собствено славно царство, че не са били винаги роби и че имат едно забравено наследство, което им позволява да се борят за възраждането на отминалата слава. Възкресяването на забравеното минало, изтъкването на славата на сред­новековните царе, набиването в съзнанието на представата за границите на средновековното българско царство, за да се възстанови забравено­то национално достойнство – такава изглежда е политическата стра­тегия на националния елит от онова време. До 1850-те години на XIX в. тази стратегия се споделя от всички онези, които са поемали ролята на просветители в България: политическият живот започва като проект за просвещение. Създаването и умножаването на българските училища, освободени от религиозната опека на Константинополската гръцка пат­риаршия, всъщност са първия акт на зараждащия се политически жи­вот в България. Преподаването на историята на българите, на писмения език, на кирилската азбука е част от националния политически проект (Дойнов, Стоянов 2002: 69–70). Разбира се в това отношение България не прави изключение сред останалите зараждащи се европейски нации през ХIХ век.
Националното освобождение на сърбите, румънците, гърците, съ­седните на българите християнски народи, постигнато в началото на ХIХ век с помощта на европейските велики сили, ускорява възприемането от страна на българските интелектуални елити на идеята за националното освобождение като център на тяхната политическа програма. Но докато просветителската стратегия на изграждане на идентичността, създава­нето на национално чувство, на чувство на различие, но същевременно и на усещане, че българите са като другите, да не поражда разногласия сред политическата класа, начините за постигане на националното осво­бождение стават основа за важен и дългосрочен кливидж.
Международната политическа конюнктура играе в този процес ос­новополагаща роля. През целия ХVIII век слабите надежди на българ­ските елити за национално освобождение с помощта на европейските християнски сили са били ориентирани към Австрия, усещана като ос­новен противник на Османската империя. Но след началото на руската експанзия на юг, и по-специално към Черно море, надеждите се обръщат към Русия. Тук можем да видим двойното въздействие на историческата конюнктура и на тежестта на културните идентичности. Русия се превръ­ща в основен съперник на империя на Балканите през ХIХ век. Но също така е и славянска страна, православна, използваща кирилицата, поради което е усещана като културно близка до българите. Руската победа над Наполеон през 1812–1814 г. утвърждава в съзнанието на българските елити представата за една победоносна Русия, потенци­ален Освободител на българите (Дойнов, Стоянов 2002: 13).
Но поражението на Русия в Кримската война през 1853–1856 г. на­нася тежък удар върху тези малко прибързани очаквания. Дали ще бъде в състояние да подпомогне националното освобождение на бъл­гарите? българите трябва да се опират само на чуждата помощ, за да постигнат национално освобождение? Тези въпроси изглежда са в основата на един начален кливидж в българското политическо общество през 60-те и 70-те години на ХIХ век – между “младите” и “старите”.
аименованията “млади” и “стари” се появяват сред българската политическа емиграция в Румъния. Те за били прилагани, за да раз­граничат две групи сред опонентите на властта на Османската импе­рия: “старите” са били умерените търговци, които са искали независима България, но са били въздържани по отношение на цената за това. Те са предпочитали великите сили от Европа да се намесят в разрешаването на българския въпрос и да се постигне постепенна независимост без го­леми конфликти. “Младите” са били революционери, повлияни от ра­дикалните, освободителните и социалистическите идеи от края на ХIХ век. Те са искали да просвещават народа, за да въстане срещу тирания­та. Следователно още в началото тези групи са имали две различни ви­зии за националното освобождение (Генчев 1978; Даскалов 2002; Дойнов, Стоянов 2002). “Младите” и “старите” са материализация на два политически проекта, които никак не се различават по отношение на тяхната крайна цел. Вначалото различията са само по отношение на средствата, които ще използват за това, по пътищата, които трябва да доведат до незави­симостта. Но това първоначално различие, което изглежда минимално от гледна точка на крайните цели на проекта, отразява всъщност две различни представи за обществото и политиката, които са радикално противоположни. Става дума за развитието на структуриращ кливидж, появяващ се от едно различие по политическата тактика, кливидж, ро­ден в условията на историческата травма от въстанията срещу осман­ската власт през 70-те години на ХIХ век.
Този кливидж има важни последици, той става отправна точка за структурирането на политическия пейзаж в България. Двете политиче­ски роли се предават през поколенията и се поемат последователно от различни политически партии. “Старите” – ориентирани към социал­ното статукво, към естествените йерархии, към значението на елитите; “младите” – противопоставящи се на социалното статукво, стремящи се да просвещават народа, да го включват в политиката.
еднага след постигането на независимостта през 1878 г. в Учреди­телното събрание виждаме появата на две политически партии: консер­ваторите и либералите. Тези европейски етикети са само новите имена на “старите” и “младите”. Но както отбелязва Павел Милюков, по това време либералите са целият народ (Милюков 1905). Докато консервато­рите представляват един тънък елит от богати търговци и елитарни ин­телектуалци, за които народът изобщо не е способен да води сам собст­вените си дела3. Структуриращият политическото пространство дебат е по повод на конституцията и на демокрацията. Но той е само логическо продължение на предшестващия дебат в средите на националния елит между “старите” и “младите” (Даскалов 2005: 155–156).
След 1894–1895 г. (убийството на “последния от апостолите на свободата” Стефан Стамболов) из средите на либералите виждаме да се появява модерната политическа палитра. Този процес вече е започ­нал през 1887 г. с първото разцепление на либералите между “умерени” (“прогресивни”) и “народни”. Проблемът, който е бил дискутиран между тях, отново е международен: политиката на великите сили по отношение на съединението между Княжество България и Източна Румелия през 1885–1886 г. Противопоставянето на Русия на този акт води до остър дебат сред либералите. Стамболов предприема организирането на по­литическото движение “България за себе си”, което поставя началото на нова политическа партия – Народнолибералната, която все повече става русофобска4. Либералните опозиционери на диктатурата на Стам­болов, които са и участници в преврата в Източна Румелия през 1885 г., от своя страна предпочитат да се обединят с консерваторите-русофили и основават през 1894 г. Народната партия (народняци). Въпреки появата на многобройни политически етикети на основата на разцеплението на либералите (Демократическа партия, Либерална партия, Прогресивно­либерална партия, Народна партия, Народнолиберална партия), двете основни политически фамилии се запазват – консервативната и либе­ралната. Но двете постепенно поемат ролята на “старите” (привързаност към елита), като запазват различните си външнополитически ориента­ции, произтичащи от различния им политически произход. Либералите, след опита им в управлението, след като формират собствен политиче­ски елит и отдалечавайки се от техните революционни и народни коре­ни, “остаряват”, превръщат се в защитници на традиционните социални йерархии, макар да остават чувствителни към “националните идеали”. Опростявайки малко, космополитните консерватори и националистите либерали формират оттук насетне една от двете политически фамилии – тази на “старите”.
От друга страна, ролята на “младите” се поема постепенно от две нови политически сили, появили се в края на ХIХ век: социалисти­те (1891) и земеделците (1899). Първите поемат бързо наследството на “младите” с ясно заявената си цел да въвлекат народа в политиката5.Социалистите са републиканци и демонстрират радикално отхвърляне на съществуващата политическа система. Тази поява наново на “мла­дите” след диктатурата на Стамболов от своя страна също се опира на две визии (национална и интернационална), които политически са струк­турирали наследниците на “старите”. БЗНС разгръща една национална идеология, която настоява върху спецификите на една балканска страна с аграрно мнозинство. Социалистите, напротив, настояват върху факта, че капиталистическото развитие на България се вписва в един световен процес на социално освобождение, поради което националните специ­фики изчезват все повече. Вначалото на ХХ век виждаме да се утвърждава в България нещо като “биполярен кадрил” с четири истински политически фамилии (кон­серватори, либерали, земеделци и социалисти), които поемат двете тра­диционни политически роли на “старите” и “младите”. “Структурните” прилики между тези две партии (“старата” и “младата”) по повод на един труд въпрос на политическото структуриране – отношението към националното и чуждестранното – ни карат да мислим за появата на една политическа система, която съдържа по някакъв начин два съвър­шено различни свята, противопоставени или дори несъвместими, всеки от които претендиращ да бъде “истинската еманация на българското общество”.
Това манихейско виждане също е част от националната политиче­ска култура. Но нямаме ли право да говорим за две противоположни по­литически култури, които могат да съществуват единствено в постоянна конкуренция и които се самоопределят до голяма степен една чрез дру­га. Взаимоотношенията между тези “два политически свята”, белязани от едно взаимно изключване, чрез един вроден манихеизъм, се появяват наново всеки път между различни политически протагонисти: буржоа и земеделци през 20-те и 30-те години на ХХ век, консервативна десница и комунисти през 30-те и 40-те години, БКП и антикомунистическа опо­зиция след 1989 г.
Елитаризмът на “старите”, без никаква опора в една страна, къ­дето аристокрацията не съществува след ХIV век и където масовата егалитарна психическа нагласа доминира, се трансформира през десе­тилетията в един националистически популизъм, който търси силната идентификация на народа с водачите. Един истински елитаризъм, дори и да е могъл да се артикулира в политическия процес, афишира различ­ни, дори противоположни политически проекти. Отвъд тези различия лесно можем да видим, че авторите на превратите от 1923, 1934 и 1944 г. принадлежат на една и съща политико-социална среда. Основното в техния политически проект е установяването на управлението на един просветен елит, притежател на истината, професионалист в политиче­ското управление.
“Младите”, от своя страна, се радикализират, изключвайки все по­вече всякаква приемственост. Те възприемат един “радикален реформи­зъм”, който прави от промяната, от експеримента основен символ на тяхната политическа идентичност: земеделците през 1920–1923, кому­нистите през 1944–1948. Ядрото на техния проект е масовата народна мобилизация за осъществяване на “крайната цел”. От тази гледна точка “селската република” на земеделците и “народната република” на кому­нистите не се различават съществено, освен по това, че първата е била вдъхновена от идеята за вродените сили на българския народ (и частич­но от турския кемализъм), докато втората е била смятана по-скоро като приложение в България на съветския модел.
Веднъж установен към 1948–1949 г., комунизмът изглежда като аб­солютно надмощие на “младите” и изчезване на “старите” като поли­тически полюс. Но това е само привидно. БКП със своята безразделна власт произвежда един парадоксален синтез, поемайки двете роли едно­временно или поне в самото начало. Революционна промяна и консерви­ране на установения ред – две цели винаги присъстващи в политиката на комунистическия режим, две цели, които по същество са само двете страни на политическото легитимиране на комунизма на власт. След сталинския период на резки и радикални трансформации във всички об­ласти на живота (1947–1956) “реалният социализъм” се установява като модел за комунистическа модернизация и за построяване на едно консу­маторско общество с една сравнително добре развита социална държа­ва (Dreyfus et al. 2000). тези условия идеята за трансформация, която мобилизира широко гражданите, не изчезва от политическия дискурс, но все повече е изместена от грижата за запазването на установения со­циален ред с неговите йерархии и структури на господство. БКП по ня­какъв начин “остарява”, превръща се в “партия на реда”, поема ролята на консерваторите.
Цялата опозиция на режима, такава каквато тя се проявява през 70-те и 80-те години на ХХ век, поради това поема ролята на “младите”, искайки промяна на обществото. Дори опозицията в средите на БКП се вписва в този подход. действителност комунистическата партия на власт е партия само по име. Тя е всъщност властова структура, която осигурява селекцията на правителството – Политбюро – в многоброй­ните си йерархизирани инстанции. Комунистическата партия на власт изглежда и като институция от цензитарен тип, която обединява актив­ните граждани, имащи на практика избирателни права, защото именно те избират действителното правителство – Политбюро. Поради това не е чудно, че дисидентски движения, които се противопоставят на режи­ма, се зараждат в самата партия.
ВБългария началото на прехода означава наред с другото и въз­становяването на конфликта между “старите” и “младите”, който се проявява като конфликт между бившите комунисти и антикомунистите. Бившата комунистическа партия, “партията на реда”, поема консерва­тивната роля, ролята на минималистите, ако се позовем на Жан-Луи Сейлер, който в един текст развива типологията на кливиджите на Рокан в условията на една трета голяма революция – тази на посткомунизма (De Waele 2002). Минималистите са онези, които искат минимално про­веждане на реформи в недрата на “стария режим”, за които се употребя­ва и думата “перестройчици”, защото смятат, че съветската “перестрой­ка” вече е решила основната част от въпроса. Другата позиция, тази на максималистите, е позицията на радикална и всеобща промяна на ко­мунистическото общество. Парадоксът на новата ситуация е, че дискур­сът на новите “млади” е консервативен, ултралиберален, “десен”, докато “партията на реда” остава в този аспект “лява”. Посткомунистическият преход от тази гледна точка е промяна на политическите и идеологиче­ските профили, която засяга двамата основни протагонисти – бивши­те комунисти и антикомунистите. За да станат социалдемократи, както повечето от побратимите си от другите страни на Централна и Източна Европа, бившите комунисти в България трябва да осъществят движение наляво, напускайки първоначалната си роля след 1989 г. на консервати­вен полюс. Иобратно, антикомунистите, за да поемат другата роля, ко­ято е свързана с трансформацията на държавния комунизъм в общество на конкуренция и неравенства, трябва от своя страна да извършат дви­жение надясно, изоставяйки революционния и мобилизиращия дискурс. Тази парадоксална промяна на ролите се проявява по различни начини, характерни за прехода, но които често остават скрити, противоречиви и неразбираеми. Антикомунистите въвеждат в политическия дискурс съ­щата тройна структура на историческата травма, този път идентифици­рана с комунизма: търсенето на национална идентичност противопос­тавена на съветския комунизъм; освобождението от съветската опека; възприемането на нов западен социално-политически модел.
3. Преходът като оксидентализация: между Европа и Атлантика
Преходът поставя отново на преден план силното значение на меж­дународното измерение, позоваванията на чуждите модели, които бе­лежат, променят и структурират политическия пейзаж. Този афинитет към чуждите модели изглежда е конституиращ елемент на национал­ната политическа култура. “Да правиш политика” всъщност в България е означавало “да правиш като другите в Европа”. Политиката през ХIХ век е по-скоро разбирана като антитеза на османското общество. Нито съществуващите форми на местно самоуправление, нито редките слу­чаи на интеграция на българските елити в османската администрация са имали характеристиката на “политика”.
Появата на политиката в България е всъщност приемане на по­литиката, идваща от Европа. Проектът за национално освобождение включва един ясен апел: българите трябва да “правят като другите” – да вземат от другите цивилизовани нации техния начин на политическа и социална организация, техните политически понятия, техния начин “да правят политика”. Още в средата на ХIХ век се чувстват влиянията на европейските политически идеи сред националните политически елити. Единодушно Европа е била мислена като модел за модернизация, про­тивопоставен на Османската империя. Отделянето от империята е било разбирано в оптиката на модернизацията – империя е била синоним на архаизъм, Европа е била синоним на прогреса и просве­щението, империята е била миналото, Европа е била бъдещето. Европа е привлекателна и източник на уважение за българските елити, ако се позовем на изследването на Пламен Георгиев върху българската поли­тическа култура (Георгиев 2000: 345).
Привързаността към европейските политически модели бележи силно българската политическа култура. “Българският политически модел” от самото си начало е еклектика от чужди модели. Самата по­литика се разбира от зараждащата се нация като идваща от Европа. Модерните политически форми “пристигат” в България с националното освобождение след руско-турската война от 1877-1878 г. Първите държав­ни институции са резултат от усилията на руското военно управление в освободените райони на страната. Идвайки от чужбина, тези форми заменят структурите на Османската държава, които също са били раз­бирани като “чужди”. Дори ако новите институции са включвали вече изключително българи, с изключение на руските военни правителства, чувството за една национална държава, дошла отвън, задълбочава скеп­тицизма на обществото по отношение на държавата изобщо. Държавата остава “чужда” за голямата част от българите в оптиката на класическо­то противопоставяне на “ние и те”.
Политическият режим от 1879 г. също се разбира като чуждестра­нен модел, наложен от Берлинския договор. България е трябвало да въз­приеме режима на конституционната монархия, както между другото и всички други нови държави в Европа от последните десетилетия на ХIХ век. Дискусията за политическия режим на независимата държава, макар и да не е била много широка, се е въртяла около две алтернативи, които са били всъщност алтернативите на решаването на проблема с незави­симостта: демократическа република или дуалистична българо-турска монархия от типа на Австро-Унгария след 1867 г. (Дойнов, Стоянов 2002: 28–32; 101–109). Цялата институционална история на България е исто­рия на приемането на чуждестранни модели, разбирани като носители на модернизационни проекти.
Новата конституция от 1991 г. също приема чуждестранни моде­ли в една трудна амалгама. Приетият политически режим носи различ­ни белези, защото институционалните заемки са твърде разнообразни. Парламентарната система е еднокамарна, за да се следва българската традиция, но е допълнена с президент на Републиката, избиран пряко и подпомаган от вицепрезидент (френският и американският опит ед­новременно). Конституционният съд е по германски образец, докато териториалната организация на властта е на единственото равнище на общините, които са в пряка връзка с централната власт. Еклектизмът на институционалната система е очевиден и най-важните причини за това са в първоначалния порив, белег на началото на прехода, България да си присвои най-добрите образци от опита на другите страни, каквото и да струва това.
Тази привързаност към чуждестранните политически модели не е особеност на една или друга политическа партия в посткомунистическа България. Не става дума също така за нещо, което е характерно и за много други страни. Исторически привързаността към чужди страни е всъщност основен елемент на идентичността на българските политиче­ски партии. Русофили и русофоби, германофили и германофоби, турко­фили и туркофоби, антантофили и антантофоби, англофили, съветофи­ли – всичките тези исторически етикети не означават, че българското политическо пространство е населено от ксенофили и ксенофоби. Прос­то чуждите нации са разбирани като символи на различни политически проекти, смятани за модели за модернизация на България.
Посткомунистическият преход още веднъж поставя на преден план избора на модела за модернизация – западния модел. Но тъй като този избор вече е направен след Освобождението, политическият дискурс го описва като “завръщане” – завръщане в Европа, завръщане в цивилизо­вания свят. Отново става дума за бягство от комунизма (Изтока), за да се стигне до обетованата земя на Европа (Запада). Вначалото на прехода или поне преди разпадането на Съветския съюз след преврата от август 1991 г. това разделение изглежда ясно, защото противопоставя бившите комунисти на демократите антикомунисти. Русия, комунизмът, Изтокът са вече привиждани като едно остаряло минало; Европа, Америка, Запа­дът са виждани като модерното бъдеще на България.
Това опростено и манихейско противопоставяне се вписва в едно друго противопоставяне, което структурира политическия дебат – меж­ду антикомунистите и бившите комунисти. Това противопоставяне може да се чете и като конфликт между интеграционистите и антиинтеграцио­нистите в термините на Антоан Роже, когато той коментира и критикува теорията на Бертран Бади за внесените модели (De Waele 2002: 177–181). Интеграционистите се обявяват за пълна и безусловна интеграция в за­падния свят, докато техните опоненти изразявт резерви и въздържаност по този въпрос. Тази схема е логична, но обяснява малка част от дифе­ренциацията на позициите в посткомунистическата политика. Защото антиинтеграционистите, които се противопоставят на приемането на западния модел, бързо са маргинализирани като носители на духа на стария режим или ако запазват позициите си на политическата сцена, се обръщат бързо към открито националистически идеи, към стратегии на националната изключителност6. Последното не е привилегирована характеристика на бившите комунисти, но често се споделя от антико­мунистите, както това е видно в случая с Румъния или Унгария, а на­последък и с Полша. Следователно е проблематично да се смята, че противопоставянето между интеграционисти и антиинтеграционисти е аналогично на противопоставянето между демократи антикомунисти и бивши комунисти.
Вбългарския случай е ясно, че БСП, партията на бившите кому­нисти, бързо възприема ролята на модернизатор по западен образец. За тази партия приемането на социалдемократически профил е въпрос на политическо и стратегическо оцеляване. Това е бил единственият на­чин за тази партия да се разграничи ясно от старата си комунистическа идентичност и да си изгради нов политически профил, като се впише в течението на европейската демократична левица. Очевидно този про­цес не минава без трудности, защото партията е трябвало да има пред­вид нагласите на своите избиратели, които в мнозинството си остават по-възрастни и носят известна носталгия по “реалния социализъм” и наследена сдържаност по отношение на Запада. БСП се справя с тази трудност, като прикрива своя западен избор на равнището на дискурса (или поне през първите години на прехода) с европейския приоритет. “Стратегическият избор на БСП е присъединяването към Европейския съюз”, заявява нейният конгрес през май 1998 г. (Тодоров 1997: 21) Евро­па е Западът, но приемливият Запад, един избор за България, който не прилича на простата смяна на лагера, на смяна на съюзника. Студената война противопоставя две свръхсили – Съединените щати и Съветския съюз. Европа има междинна позиция, която дори може да се привижда като алтернатива на наложения избор в полза на един от съюзите. Бъл­гария излиза от Студената война не като сменя своя лидер и своя ла­гер, а като избира една различна формула. Тази стратегия на БСП е показателна за състоянието на духовете в посткомунистическа България – обществото не приема твърде резки и радикални промени. За предпо­читане е известно съгласие, дори и на равнището на избора в областта на външната политика.
От тази гледна точка позицията на БСП към НАТОи нейното раз­витие е решаващ фактор за нагласите в обществото. До 2000–2001 г. социалистите остават сдържани по въпроса за членството на България в НАТО. Дори ако БСП на няколко пъти декларира подкрепата си за “евроатлантическата интеграция” (самият термин също е показателен), НАТОе разбирана винаги като една от организациите за сигурност за­едно с ОССЕ и ЗЕС7. БСП отбягва да дискутира НАТО, смятана за пряка реминисценция на студената война, чийто избор може да изглежда като смяна на лагера или присъединяване към западните победители. През 2001 г. новоизбраният президент на Републиката и дотогавашен лидер на БСП Георги Първанов заявява, че присъединяването към НАТОе стратегически избор на България. Тази промяна в позицията на социа­листите започва с избирането на Г. Първанов начело на партията през януари 1997 г., но през май 2000 г., на своя 44-ти конгрес БСП се присъ­единява към атлантическия консенсус, макар да запазва специфичния си дискурс, който третира Атлантическия съюз като прагматичен избор на формула за сигурност, а не като цивилизационен избор, т.е. като социа­лен проект или модел за следване. Това разграничение, дори противо­поставяне, между една формула за сигурност (НАТО) и един модел на общество (Европейският съюз) е характерно за еволюцията на БСП, но се вписва също в един по-широк процес. Вусловията след края на Сту­дената война конкуренцията и различията между Европа и Съединените щати се превръщат във все по-важен фактор на международната поли­тика, доколкото ограниченията от противопоставянето Изток-Запад и нуждата от атлантическа западна солидарност нямат същото значение, както преди. Така БСП не е антиинтеграционистка, а по-скоро интегра­ционистка по свой начин.
Що се отнася до интеграционистите в България, СДС от самото начало на прехода демонстрира ясен западен профил и за да се разгра­ничи още повече, но и за да се противопостави силно на бившите кому­нисти, като този профил е белязан от една атлантическа и проамерикан­ска идентичност. една реч от 17 април 1995 г. тогавашният президент Желю Желев заявява, че демократичните сили в България се обявяват в подкрепа на присъединяването към НАТО, докато БСП прави изключе­ние с двусмислената си позиция. Новоизбраният тогава лидер на СДС и бъдещ министър-председател Иван Костов се обявява за привърженик на безусловното присъединяване към НАТО(Ivanov 1997: 33-34).
Тази изрично проамериканска позиция на СДС има своята история. самото начало на прехода тази антикомунистическа коалиция получа­ва материална и символическа подкрепа от страна на американското правителство, каквато европейските правителства не са били готови да окажат така открито. Това американско ангажиране има важни последи­ци за първоначалните международни ориентации на СДС8. Подкрепата на Съединените щати за първото правителство на СДС (1991–1992) е за­ бележителна. Лоурънс Ийгълбъргър, висш американски служител, зая­вява през 1992 г., че американската подкрепа за България е несравнима с подкрепата за другите страни от Централна и Източна Европа9. Но вече през 1992–1993 г. тази изключително проамериканска визия по отноше­ние западния модел за България започва да се оспорва в СДС. Първият пряко избран президент на републиката и бивш лидер на СДС Желю Желев се опитва да развие една проевропейска политика, която очевид­но не се противопоставя на атлантическия приоритет, но се опитва да го допълни, дори и да го подчини на една проевропейска визия за оксиден­тализацията. Именно в тази перспектива трябва да се впише неговият демарш през 1993 г. за присъединяването на България към Международ­ната организация на франкофонията. България няма същите основания за присъединяване към тази организация като страните, в които общото образование е на френски език и където френският е езикът на админи­страцията. За България франкофонията е културен и политически избор. Стъпката на Ж. Желев през 1993 г. е силно критикувана от СДС по оно­ва време, защото вече е имало силни разногласия между президента на републиката и неговата партия. СДС вижда в този избор конкуренция, дори противопоставяне на атлантическия приоритет.
Това прикрито противопоставяне между Европа и Америка във ви­зията на СДС по въпроса за оксидентализацията просъществува през цялото време на прехода. Вътрешен и външен натиск подтиква партията да развие един по-ясен европейски профил. На първо място вътрешната еволюция на СДС към една централизирана партия изисква във все по-голяма степен изграждането на по-цялостна политическа идентичност. Първоначалната антикомунистическа коалиция, която включва в една разнородна и разнообразна общност монархисти и републиканци, со­циалдемократи, консерватори, земеделци и либерали, крайно десни и анархисти, не би могла да просъществува дълго време. Оставката на правителството на Филип Димитров през 1992 г., драматичната загуба на изборите през 1994 г. поставят на дневен ред трансформацията на ко­алицията в стабилна и централизирана политическа партия. Развитието на СДС от 1990 до 1995 г. е една поредица от разделения и напускания: социалдемократите и земеделците (левицата) напускат през 1991 г., ли­бералите около президента Ж. Желев напускат през 1993 г., демократи­те-центристи напускат през 1994 г. Политическото ядро на СДС през 1995 г. е с християндемократически профил и в нарастваща степен тази идентичност се налага върху новата организация през 1995–1996 г. Тук международният фактор е решаващ – след известно колебание между няколко възможности СДС избира Европейската народна партия като привилегирован партньор. Този избор ускорява приемането на новия по­литически профил и СДС заема дясноцентристкото пространство (Ка­расимеонов 2006: 153-155; Тодоров 1997: 21-23). Това развитие подтиква СДС да демонстрира една по-явна проевропейска позиция, която не се противопоставя на атлантическата, но в нарастваща степен става прио­ритетна в политическия дискурс на партията.
Различието с БСП остава видимо – СДС не противопоставя Евро­па на Америка, дори в моменти на конфликти между съюзниците поли­тическите лидери на партията поставят акцента върху незначителността на различията и върху приоритета на консенсуса между двете страни на Атлантика. Втази символическа перспектива се вписва и едно стечение на обстоятелствата в българската дипломация: официалната молба за членство на страната в ЕС е отправена от социалистическото правител­ство през 1995 г., официалната молба на България за членство в НАТОе отправена от служебното правителство на СДС през 1997 г. (Калинова, Баева 2001)
Начинът, по който политическите сили третират Запада като модел на общество, разкрива съществени различия, въпреки че вече съществу­ва широк консенсус по този въпрос. Европа е консенсусно смятана за модел, но международната й роля, отношенията й с другите полюси на влияние в международната политика, “пътят към Европа” са виждани по различен начин. За БСП Европейският съюз е модел, НАТОе само прагматичен инструмент на сигурността, който може или да бъде под­помогнат, или дори заместен от едно европейско отбранително усилие. За СДС Европейският съюз е също модел, както и НАТО, разглеждана като “цивилизационен избор”, ако се позовем на тезата на Петър Стоя­нов, избран за президент по инициатива на СДС през 1996 г. Америка е част от модела на България, между двата бряга на Атлантика няма съществени различия.
тези две визии, които в политическите дискурси изглеждат иден­тични, но които крият показателни нюанси, се вписват визиите на оста­налите важни политически актьори в България – най-вече тези на ДПС и на НДСВ. Лидерът на ДПС Ахмед Доган заявява през 1993 г., че “пътят към Европа минава през Босфора” – идея, която тогава предизвиква ре­акциите на някои националистически партии, но която поставя на преден план съхраняването на културното многообразие в европейския проект (Калинова, Баева 2001: 283). НДСВкато сравнително по-нова партия с либерален профил има като основен елемент на външнополитическата си самоличност приоритета на Запада. Вправителството на слез 2001 г. министър на външните работи е Соломон Паси, дотогавашен председател на Атлантическия клуб. се опитва да прокара във външнополитически план позицията на равновесието, без да изтъква ня­какъв приоритетен ред, което би довело до риска от противопоставяне на един азимут срещу друг. Съществува вътрешен консенсус по този въ­прос. Новите политически партии ГЕРБ и “Атака” също се вписват във външнополитическия кливидж, като ГЕРБ носи с името си “европейско­то развитие” и също като НДСВизбягва противопостяването на Европа и Атлантика. Колкото до “Атака”, тази партия открито се противопоста­вя на международното обвързване на България, оставайки едновремен­но в лагера на антиинтеграционистите и на крайната десница.
се пак Европа остава в общественото мнение и особено след при­съединяването на България към НАТОпрез 2004 и към ЕС през 2007 г. основният азимут. Привличането на Европа е силно, защото европей­ският проект е паннационален, едно смесване на култури и на идентич­ности, които надхвърлят националните идентичности, като ги приемат същевременно за съществени елементи. Общественото мнение и поли­тическата класа споделят идеята на Антъни Смит, изказана в често ци­тираното негово произведение за националната идентичност, че Европа е “нов тип на колективна идентичност, която обединява под шапката си различните нации, без да ги отхвърля” (Смит 2000: 235). Европа за елитите и общественото мнение в България е не само модел за модерни­зация, но и отговор на предизвикателствата на глобализацията, транс­национален, а не имперски отговор, ако използваме термините на Улрих Бек в книгата му за глобализацията (Бек 2000: 241). От тази гледна точка Европа изглежда по-привлекателна в България, отколкото Атлантика.
Бележки:
1. Бертран Бади развива идеята за въздействието на чуждите модели върху институци­оналното структуриране на незападните държави (Badie 1992). Темата за внесените модели се вписва също така и в рефлексията върху модерната западна държава и причините, поради които този модел става универсален (Lagoy 1992).
2. В молба до руския генерал Кутузов от 1811 г. за създаване на българска автономна об­ласт на север от р. Дунав Софроний Врачански и неговият политически кръг пишат: “Църков­ната организация в градовете, населени от българи, да бъде българска, а свещенослужителите да са от същата нация” (Дойнов, Стоянов 2002: 14).
3. Програмата на консерваторите от февруари 1882 г. декларира “вярност към трона на Н.В. Князът и династията” и предписва като цел на партията за запази нравите, да въведе из­бирателна система на две нива, както и “уважение към мнението на освободителката Русия”. (Николова, Саздов 1992: 46–47).
4. Уставът на Патриотичното дружество в Пловдив “България за себе си” предписва на новата партия като цел “да убеждава всички, че България със собствени сили ще успее да бъде свободна и да управлява себе си” (Георгиев, Трифонов 1995: 348).
5. Програмата на БСДП от 1891 г. оповестява целта като “социализирана собственост”, “социално равенство”, въвеждане на гражданския брак и на развода по взаимно съгласие, без­платен достъп да правосъдие, безплатни медицински услуги, както и “децентрализация на държавата и превръщането й във федерален съюз на равнопоставени производителни комуни. (Георгиев, Трифонов 1995: 349–350).
6. Подобни стратегии виждахме в създадения през 1989 г. Общонароден комитет за за­щита на националните интереси (ОКЗНИ), политически съюзник на БСП през 1990-1995 г., но също така и в дискурса на Жорж Ганчев като кандидат за президент през 1992 и 1997, а в по-ново време тази стратегиа се представлява от “Атака”.
7. Социалистическият министър-председател от 1994 до 1997 г. Жан Виденов заявява в Атлантическия клуб през 1995 г., че България има за стратегическа цел да се интегрира в за­падните оргазинации за сигурност като НАТОи ЗЕС. (Ivanov 1997: 31-33).
8. Тук трябва да се напомни, че бившият американски посланик в София Сол Полански взе участие в заключителния митинг на СДС по време на предизборната кампания в навечери­ето на първите демократични избори през юни 1990 г. (Вж. Е. Калинова, И. Баева. Българските преходи 1939–2001. София, изд. Парадигма, 2001).
9. Вж. в. “Демокрация”, 4 март 1992. “Нашето желание за членство в НАТОне е преходна мода, а стратегическо желание и наш цивилизационен избор” - Петър Стоянов на срещата на деветимата министри на отбраната от Югоизточна Европа, състояла се на 3 октомври 1999 г. в София. (http://www.aba.government.bg/bg/Bd/Archive/archive/971015/1.html)
Литература:
Бек У., 2000 Що е глобализация, София, K&M
Генчев Н., 1978 Българското възраждане. София, изд. на ОФ
Георгиев В., С. Трифонов, 1995 История на българите в документи. София
Георгиев П., 2000 Българската политическа култура. София, K&M
Даскалов Р., 2002 Как се мисли българското възраждане. София, ЛИК
аскалов 2005. Българското общество 1878–1939. Вдва тома. София, Гутенберг
ойнов Д., Стоянов И., 2002 Възобновяването на българската дър­жавност 1762–1878. Идеи и проекти. София, Университетско издател­ство на ВСУ “Черноризец Храбър”
Калинова Е., Баева 2001 Българските преходи 1939–2001. Со­фия, изд. Парадигма
Карасимеонов Г., Партийната система в България. 2006 София, Го­рекс прес
Милюковъ П., 1905 Българската конституция. Солун
Николова В., Д. Саздов, 1992 Програми, документи и устави на бур­жоазните партии в България 1879–1918. София
Паисий Хилендарски., 1981 История славянобългарска. София
Ремон Р., 2006. елигия и общество в Европа. София, ЛИК
Смит А. Националната идентичност. София, Кралица Маб, 2000.
Тодоров А., 1997 Ролята на политическите партии за присъединя­ването на България към Европейския съюз. София, ЦИД
юлар Ж., Блюш Ф., Риалс С., 2003 Френската революция. София, Кама
Христов Х., 1973 Българските общини през Възраждането. София, БАН
Хьош Е., 1998 История на балканските народи. София, ЛИК
Badie b., 1992 L’Еtat importе. Essai sur l’occidentalisation de l’ordre politique. P. Fayard
De Waele, J.M. (еd.), 2002 Partis politiques et dеmocratie en Europe centrale er orientale. Presses de l’ULB
Genova I., 2001 Historising Balkan Modernism: the Bulgarian Condition. In: Avant-garde. Masterpieces of the Costakis Collection. Thessaloniki
Ivanov A., 1997 ed. Bulgaria and NATO: The Debate at Five to Twelve. Sofia, Center for Strategic and Applied Studies The Atlantic club of Bulgariа
Lagoy J., 1992 Sociologie politique, P.
Michel Dreyfus et al. еd., 2000 Le siеcle des communismes. Paris, Еd. De l’Atelier
Perrineau P, Nonna M., 1992 Le comportement politique. P. Armand Colin
Schultze H., 2002 Staat und Nation in der Europеische Geschiсhte. Muеnchen, 1994. Еdition bulgare: LIK



Качеството на демокрацията след присъе­диняването към Европейския съюз
Ян Зиелонка
Присъединяването към Европейския съюз (ЕС) промени приро­дата на демокрацията в новите страни-членки. Членството в ЕС усложни структурата на демократичното вземане на решения, като го направи по-многопластово и многоцентрово. Членството в ЕС затвърди властта на немажоритарните ин­ституции като Европейската комисия (ЕК), Европейския съд и различни регулаторни агенции. Националните парламенти като цяло стават по-слаби демократични играчи, след като дадена страна се присъедини към ЕС – а както показа проце­сът на присъединяване, дори и преди това. Членството в ЕС също така разшири демократичното публично пространство. Вследствие на това демократичното вземане на решения в ЕС трябва да удовлетвори все по-диверсифициран набор от инте­реси и културни ориентации. Осигуряването на гражданите на по-голям достъп до Европейския процес на вземане на решения изглежда най-спешно в новите страни-членки от Централна и Източна Европа, чиито граждани се чувстват особено отделе­ни от този процес. Статията се опитва да предложи някои начини това да се постигне.
Циниците често описват най-близката история на Централна и Из­точна Европа като преминаване от един в друг съюз. Първият, разбира се, е Съветският съюз, а вторият – Европейският съюз (ЕС). Това из­глежда доста несправедливо, защото вторият е символ на свобода и де­мокрация, докато първият беше управление, ако не и потисничество на една партия. Вярно е, процесът на присъединяване към ЕС често беше провеждан по един диктаторски начин: на кандидатите им бяха предста­вяни дълги списъци с условия за приемане и те надали бяха в позиция да договарят тези условия, още по-малко пък – да ги отхвърлят. Но едно от условията на ЕС за членство беше установяването на работеща демокрация. Както срещата на върха в Копенхаген през 1993 постанови, страните-кандидатки трябва да имат „стабилни институции, гаранти­ращи демокрация, върховенство на закона, човешки права и защита и уважение към малцинствата.2” Също така, присъединяването към Съ­юза беше средство за създаване на икономически, политически и ин­ституционални условия, при които една нова демокрация би могла да се консолидира и устои. Това беше доказано от случая с Гърция, Испания и Португалия, и идеята беше същата успешна история да се повтори в Централна и Източна Европа3.
Всичко това е вярно, признават критиците, но те посочват нара­стващото количество изследвания, които описват демократичния дефи­цит на Съюза. Някои отиват дотам да твърдят, че ЕС сам не удовлет­ворява стандартите за демокрация, които изискваше от кандидатите да покрият4. Тази статия разглежда тази загадка. Присъединяването към ЕС утвърждава или пък заплашва демокрацията в новите страни-членки от Централна и Източна Европа? Трябва ли новите членки да прегърнат, или напротив – да се противопоставят, на новото европейско „демокра­тично” управляване?
Ще разгледам три ключови последици на присъединяването към Съюза. Първо и най-очевидно, членството в ЕС ще усложни структу­рата на демократичното вземане на решения, като го направи по-мно­гопластово и многоцентрово. (Трябва да добавя, че компетенциите на различните нива и центрове в момента не са достатъчно добре дефини­рани и се припокриват, да не кажа, че направо са размити.) Второ, член­ството в ЕС ще затвърди властта на немажоритарни институции, като ЕК, Европейския съд и различни регулаторни агенции. Националните парламенти като цяло имат тенденцията да са по-слаби демократични играчи, след като една страна се присъедини към ЕС (или дори още преди това, както процесът на присъединяяване към ЕС показа). Трето, членството в ЕС ще разшири демократичното публично пространство. резултат на това демократичният процес на вземане на решения в ЕС ще трябва да удовлетвори по-диверсифициран набор от интереси и кул­турни ориентации.
Твърдя, че традиционната парламентарна форма на демокрация най-вероятно ще пострада в резултат на присъединяването към ЕС. Въ­преки това надеждата е, че Съюзът ще успее да намери нови начини да осигури прозрачността, ответността и отчетността на институциите си. Осигуряването на по-голям достъп на гражданите до европейския про­цес на вземане на решения изглежда най-спешен и важен въпрос и аз ще се опитам да предложа някои пътища това да се постигне. Друга обща надежда е тази несъвършена демократична единица да успее да осигури по-голяма ефективност на системата и по този начин да компенсира не­способността си да затвърди истинското участие на гражданите. Също така твърдя, че новите страни-членки от Централна и Източна Европа няма да припознаят слабостта на демократичното управление в Съюза като особено тревожещо. Всички те ценят новопридобития си суверени­тет и затова предпочитат едно полиархично по вид европейско управле­ние пред йерархичното. Те също така ценят националната си културна идентичност и не искат да видят как Съюзът създава един нов „евро­пейски” човек: един вид homo europeanus като противопоставен на homo sovieticus.
Тези източноевропейски нагласи имат своите достойнства, но принципите на суверенитет и културната различност не трябва да се ин­терпретират като карт бланш за правителствата в новите страни-членки да правят кавото си искат. Съюзът трябва да продължи да следи отблизо демократичните устои на всички свои членки (стари и нови) и трябва да разубеждава управляващите да се поддават на каквито и да е било авто­ритарни изкушения.
Сложна структура на управление
Демокрацията в една национална държава има ясен управленски център и ясно разпределение на компетентностите5. Системата е отно­сително йерархична, въпреки че някои страни позволяват значително делегиране на власт към местни единици. Също така функционалните граници обикновено се припокриват с териториалните6. Правителството контролира своята правна, икономическа и административна власт вър­ху цялата държавна територия. Структурата на европейското управле­ние обаче е доста по-сложна, с множество последици за демокрацията. ЕС управлението действа на множество нива: европейско, национално и регионално7. Трябва да се добави, че в Централна и Източна Европа точно процесът на евроинтеграцията е този, който доведе до създаване­
Качество на демокрацията след присъединяването към Европейския съюз то на независими региони, като Европейската комисия настояваше, че трябва да бъдат създадени регионални институции, които да управляват структурните фондове.
Също така авторитетът в ЕС е поделен и разпръснат между мно­го управленски центрове. Тъй като тези центрове са разпръснати на дос­та различни места, географският им досег е различен и те действат в различни функционални области8. Например Европейската централна банка не е в Брюксел, а във Франкфурт, и формалната й власт касае само страните в еврозоната. Системата не само е многопластова, многоцен­трова и хетерогенна, но й липсва и ясно разпределение на компетентно­стите и очевидна йерархия. Компетентностите на различните управлен­ски агенции се припокриват и са размити. Юрисдикцията е разпръсната на различни нива и вземането на решения се случва на множествени арени9.
Има различни начини да се гледа на тези развития. Експерти по публична администрация често твърдят, че гъвкавите управленски уредби и припокриващите се, полицентрични юрисдикции на европей­ското управление подпомагат ефикасността и преразпределението10. Те позволяват на вземащите решения да настроят управлението така, че да отразява хетерогенността на широкото европейско пространство. осигуряват по-пълна информация за предпочитанията на членовете и са по-адаптивни в отговор на променящи се предпочитания. Те също така са по-отворени към експериментиране и иновация и подпомагат по-на­деждните обвързвания.
Но експертите по демокрация не са много щастливи от тези гъв­кави и високо сложни управленски уредби. Може ли демокрацията да функционира както трябва в сложна, макар и не непроницаема система от многопластови уредби, които работят на различни скорости и са ръ­ководени от променящи се групи от неидентифицирани и политически неотговорни хора11? Ясно е, че сложната многопластова природа на ев­ропейското управление е по-малко прозрачна и по-малко политически отговорна, отколкото по-простите структури, познати в националните държави12. На европейското управление му липсват дори и най-елемен­тарните механизми, пречещи на злоупотребата с власт и осигуряващи демократичен контрол. Например, както отбелязва Ив Мени, „принци­път за разделение на властите никога не е бил реализиран в ЕС по същия начин, както в националните демократични системи. Вдействителност властите на ЕС често са били разпределяни по ad hoc начин, характери­зиращ се с припокривания и смесване вместо с разделение. Сферите на законодателните и изпълнителните органи са били размити и обърка­ни13.
Европейското многопластово управление е очевидно проблема­тично от демократична гледна точка. Но федералните решения, пред­ложени за да се отговори на този дефицит, изглеждат дори по-пробле­матични откъм ефективност и демократичност. Централизираното федерално управление, ръководено от Брюксел, вероятно би било по-малко чувствително към местните претенции и не би съумяло да при­общи различието. Разнообразната геометрия и съревноваващите се юрисдикции позволяват на индивидуалните страни-членки да изберат политики, които са най-пригодни за нуждите и характеристиките им. Многопластово управление значи, че не всички решения се вземат в един все по-силен европейски център, който по презумпция е по-отда­лечен от местните проблеми, отколкото са националните или местните правителства. Гъвкавостта и субсидиарността може наистина да имат негативен ефект върху прозрачността, но те оставят място за творчески решения, оркестрирани от нивата на политическо действие, идващо от­долу (grassroots). Според Евробарометър 2006 в повечето от новите стра­ни-членки огромното мнозинство от гражданите вярват, че гласът им не се чува в Европейския съюз. Латвия едва 18% от анкетираните вярват, че гласът им има значение, в Чешката република те са 20%, а в Естония и Словакия – 21% (при средно за ЕС 36%).14
сичките аргументи по-горе помагат да се обясни защо новите страни-членки от Централна и Източна Европа ожесточено се противо­поставят на каквото и да е решително прехвърляне на правомощия към европейския център. Това беше особено очевидно в процеса на писане на Европейската конституция. Новите страни-членки се противопоставиха на опитите Европейската комисия да се превърне в един по-ефективен център на управление, като настояваха всяка страна-членка да има свой собствен комисар с право на глас. Те също настояваха, че системата на ротация на президентството на ЕС трябва да остане в една или друга форма. Тази система предполага, че главният център на управление в ЕС се мести редовно от една в друга европейска столица, като по този
Качество на демокрацията след присъединяването към Европейския съюз начин пречи на възникването на един-единствен европейски център в Брюксел.
Новите страни-членки очевидно помнят лошия си опит с цен­трализираната управленска структура на комунистическите режими. Но главната им тревога е свързана с европейската политика днес. Те се страхуват, че един всесилен център в Брюксел би имал хомогенизиращи тенденции и би пренебрегнал и дори отрекъл различни местни загриже­ности и приоритети. Въпреки интензивния процес на регулаторно сбли­жаване, което се случи в дългия предприсъединителен процес, новите страни-членки все още имат по-различни структурни харастеристики от старите. Това значи, че общите решения за всички, наложени от един строг европейски център, вероятно биха навредили на интересите им. Новите страни са все още значително по-бедни от старите и способ­ността им да затворят пропастта в благоденствието изисква диферен­цирани режими – данъчни, на пазара на труда и на околната среда15. Техните правни и административни институции са все още относително нестабилни и доста крехки. Например в нито една от западноевропей­ските държави “декомунизацията” не е такъв централен въпрос, какъвто е за източноевропейските, и това изисква различен набор от европей­ски правила за държавните служители и за съдебната власт. За разлика от Западна Европа, Източна Европа все още има относително по-малко имигранти от страни от Третия свят, но тя се бори да намери решения на проблемите със собствените си различни и често значителни по голе­мина национални малцинства, каквито са руснаците в Латвия и Естония или унгарците в Румъния и Словакия. Това значи, че шенгенското acquis, трудно би могло да се приложи еднакво от новите и от старите страни-членки. Тези и други подобни примери на устойчиво различие обясняват защо новите страни-членки от Централна и Източна Европа се проти­вопоставят на силно централизирано европейско управление и предпо­читат една по-гъвкава, многоцентрова и многопластова структура. Как­то каза латвийският президент Вайра Вике-Фрайберга, “Латвия вижда ЕС като съюз на суверенни държави... Не виждаме нужда в момента да се създава една обединена федерална европейска държава...Огромното разнообразие на Европа е една от най-големите Ł сили. Докато това раз­нообразие може да представлява предизвикателство към изграждането на консенсус, тя е източник, който трябва да се подхранва и цени. Всяка страна-членка на Европейския съюз, каквато и да е големината й, има потенциала да направи смислен принос към организацията като цяло16.Исловенският външен министър Димитрий Рупел добави: „Основата за управление на различията е принципът на субсидиарността. Субсиди­арността може да бъде едно ефикасно средство да се избягват ненужни спорове.”17
С една дума, опростяването и централизирането на европейската система на управление би оставило по-малко пространство за местни инициативи и загриженост. Има нужда да се адресират проблеми, въз­никващи от сложността и гъвкавостта на настоящата система, особено по отношение на прозрачността и отчетността, но да се повтаря една подобна на държавата структура в един разширен и твърде диверсифи­циран ЕС вероятно няма да подобри качеството на демокрацията особено парламентарно представителство. Ключов стълб на демокрацията такава, каквато я познаваме, е сис­темата на парламентарно представителство. Хората избират свои пред­ставители в парламента, обикновено посредством политически партии, които са организирани преди всичко около целта да печелят избори. Парламентът приема закони и обикновено също така решава относно състава на изпълнителната власт. Но едно парламентарно мнозинство не е напълно свободно да се налага по всички въпроси. То трябва да се подчинява на конституцията и да зачита конституционно защитените права, както и независимостта на съдебната власт и някои други ин­ституции като централните банки. Дори и така електоратът си остава крайната точка на отнасяне в националните държави и парламентът е централната им институция. Ако искате да знаете кой притежава най-много власт в една държава, трябва да погледнете как е съставено пар­ламентарното мнозинство там18.
ВЕС ситуацията е съвсем различна. Тук позицията на парла­мента е много по-слаба. Проблемът не е толкова в каталога формални правомощия, с които е натоварен Европейският парламент, а по-скоро в особената природа на европейската парламентарна игра19. Европейският парламент няма управляващо мнозинство от вида, който познаваме в националните системи; няма нито управляващ кабинет, нито управлен­ска програма, която да подкрепя или на която да се противопоставя. Още повече, че Парламентът (ЕП), Комисията и Съветът са били създа­дени повече или по-малко независимо едни от други; затова и елемен­тът на „проникване”, който обикновено се наблюдава между кабинетите и техните парлментарни мнозинства, не съществува. Разделителните линии в ЕП се очертават повече следвайки национални „граници”, от­колкото партийни афилиации или идеологии20. Въпреки че членовете на Европарламента сега се избират директно за петгодишен мандат, тези избори имат тенденцията да служат като съревнования по популярност за управляващите национални правителства21.
Въпреки че формалните правомощия на Европейския парламент постепенно се засилиха, той не е главният, още по-малко пък единстве­ният законодател, и думата му при избора на европейската изпълнител­на и съдебна власт е много ограничена. ЕС властта е в много по-го­ляма степен в ръцете на немажоритарни институции – като Комисията, Европейския съд, Европейската централна банка и Европейския съвет – отколкото това е така в страните-членки22. Съставът на Съвета е само индиректно свързан с електоралните резултати в индивидуалните стра­ни и сложният (и все още развиващ си) механизъм за премерване на гла­совете в Съвета оставя малко място за мажоритарна политика. (Трябва да се добави, че националните изпълнителни власти често могат да зао­биколят съответните си парламенти при вземането на решения в Евро­пейския съвет.) същото време все повече правомощия се прехвърлят към все по-растящия списък на европейски регулаторни агенции23.
Разбира се, ефективното управление изисква специални знания и умения, както и дългосрочна обвързаност, които често не достигат сред членовете на Парламента. Проблемът е, че немажоритарните институ­ции често по-лесно откликват на желанията на защитаващи тесни част­ни интереси лобита, отколкото на по-широкия електорат. Още повече, че не е лесно тези различни регулаторни агенции да се направят прозрачни и демократично отговорни.
ъпросът е „Може ли Съюзът да развие една здрава система на парламентарна демокрация?” Това може да се направи или като Евро­парламентът се превърне в истински център на европейската власт, или като се предадат повече правомощия по отношения на европейските дела върху националните парламенти. Обществеността в новите стра­ни-членки от Източна Европа изглежда ако не негативно настроена, то поне не особено ентусиазирана по отношение на първото решение. Само едно съвмсем малко малцинство от електората в тези страни си направи труда да гласува на последните избори за Европарламент24. (Като само няколко месеца по-рано електоратът в тези страни бързаше към урните да подкрепи членството на страната си в Съюза25.) Правителствата на новите страни-членки са също по-склонни да усилят ролята на нацио­налните парламенти, вместо на Европарламента, в процеса на вземане на решения на ЕС26. Но и това не изглежда приемливо решение. Като начало парламентите в новите страни-членки са много слаби и това е отчасти предизвикано от процеса на присъединяване към Съюза. През последните няколко години преди присъединяването към ЕС парламен­тите на Източна Европа трябваше набързо да приемат огромно число европейски закони с много малко обсъждане и възможност за промени, които да отчетат местните притеснения и особености. Възможност за маневри практически не съществуваше, защото страните-кандидатки за членство от Източна Европа нямаха право на каквито и да е изключе­ния от Acquis communautaire на ЕС. (Добре е да се помни, че acquis-то е съставено от около двадесет хиляди закона, решения и регулации, простиращи се на почти осемдесет хиляди страници.) Стивън Холмс отбеляза, че „престижът на местната законодателна функция се е сри­нал заради задължителното налагане на acquis communautaire, кодекс от закони octroyе (прехвърлен) отвън, без да има сериозен принос от страна на вътрешните играчи.”27 Това е потвърдено и от социологическите про­учвания. Общественото доверие в полския парламент (Сейма) например намалява от приблизително от 44% през 1998 до 20% през 2002 (това са четири години от ключова значимост за приемането на еврозаконода­телството28).
Итака, малко вероятно е да възникне една пълнокръвна система на паневропейско парламентарно представителство. Трябва ли да съжа­ляваме? Отговорът отново е отрицателен. Както Рено Дехус правилно твърди, „Парламентарната система с мажоритарните си аспекти е зле адаптирана към нуждите на хибридна структура като ЕС, характери­зирана с огромно разнообразие и силни национални чувства.29 ”във всеки случай, можем ли да говорим за европейска система на предста­вителство без един действително европейски demos? ЕС в момента има двадесет и пет отделни demoi и заедно те не формират едно единно ев­ропейско публично пространство. Това ни води към следващата демо­кратична дилема за разширения ЕС: въпросът за европейската идентич­ност.
Слаба и диверсифицирана културна идентичност
Демокрацията не се отнася само до институциите, тя се отнася и до културата, разбирана в едни по-общи политически, правни и иконо­мически термини30. Демократичните институции могат да просъщест­вуват само ако се радват на политическа култура, която е в съзвучие и подкрепя демократичните им структури. Ключовите термини, използва­ни обикновено в подобен контекст, са demos, ethos и идентичност. Наци­оналните държави обикновено притежават всичко това, макар и в раз­лични степени. Demos-ът се формира от нацията, която представлява стриктно ограничена, ако не и хомогенна културна общност, споделяща обща история, навици и език31. Политическият дискурс се случва в ясно определено публично пространство, в рамките на което е относително лесно да се общува и да се идентифицират общи публични блага (или поне главните конкуриращи се алтернативи). Партиите и гражданските организации са жизнени. Системата на медиите е разнообразна и софис­тицирана.
Но Европейският съюз притежава малко от тези атрибути, ако из­общо ги притежава, и можем само да се чудим как демокрацията може да функционира в такава ситуация. Няма един-единствен и лесен за иден­тифициране европейски demos, за който и от името на който да се правят общите европейски политики. Внай-добрия случай можем да говорим за все по-нарастваща множественост от европейски demoi32. Политически­те дискурси в голяма степен са ограничени до националните публични пространства и има малко индикации, че с процеса на евроинтеграция възниква и едно наистина европейско публично пространство33. Поли­тическите партии отново са активни преди всичко вътре в държавните граници, и техните обединения на европейско ниво са все още много изкуствени конструкции. Някои граждански организации са успели да прескочат националните граници, но те обикновено припознават себе си като глобални, а не просто като европейски движения 34. Няма нито един европейски вестник или паневропейска телевизия, ако не се броят Евро­нюз или глобалните вестници с европейски интерес като Файненшъл таймс.
Последователните вълни на разширяване на ЕС очевидно са за­дълбочили културното и политическото разнообразие в Съюза35. 2004 го­дина отбеляза най-голямото едновременно разширяване, присъединило десет нови членки със специфични културни характеристики. Внимател­ни изследвания като Световното изследване на ценностите не разкриват дълбока културна пропаст между старите членки от Западна Европа и новите от Източна Европа36. Но те сочат, че културната карта на Европа сега е много по-разнообразна и сложна, отколкото е била преди тази последна вълна на разширяване.
Разбира се, demos, ethos и идентичност не са първични и стабил­ни категории. Те се развиват с времето посредством опит и дискурси в едно публично пространство37. Ролята на различните политически иг­рачи не може да бъде подценена. Вдействителност Европейският съюз подпомага различни европейски символи, като европейското знаме, це­лящи да засилят европейската идентичност. Европейското гражданство също е част от това усилие, както са и различните културни и образо­вателни програми за обмен. По подобен начин трябва да се признае и ролята на структурните фондове или на еврото за засилване на евро­пейската идентичност. Въпросът обаче е дали всичко това е достатъчно да създаде културна основа за една добре функционираща демокрация на европейско ниво. е и дали опитите да се формира една ев­ропейска идентичност на политическа или културна основа са основа­телни. Настоящият чешки президент Вацлав Клаус изрази тревогата на милиони свои изочноевропейски съграждани, като попита: Ще позволим ли нашата идентичност „да се претопи в Европа като бучка захар в чаша кафе?”38 действителност по време на процеса на присъединяване кан­дидатите от Източна Европа се бориха силно да запазят собствената си културна идентичност. Всички източноевропейски правителства напри­мер, настояваха техните езици да станат един от официалните езици в ЕС, подривайки по този начин опитите на онези, които предпочитаха по-малко отколкото повече езици като средство за паневропейска кому­никация.
ероятно ли е това да се промени през следващите няколко го­дини? Ще приветстват ли новите източноевропейски членки на ЕС раз­витието на едно отделно европейско публично пространство и културна идентичност? Засега няма свидетелства за такава промяна. Погледнете социологическите проучвания напоследък. Според Евробарометър 2004 мнозинството от анкетираните в новите страни-членки се самоопреде­лят „само според националната си идентичност”, вместо като „поне от­части европейци”.39 (Встарите страни-членки резултатът е обратен.) Още по-стряскащ е фактът, че „европейството” в новите страни-членки дра­матично намалява след присъединяването им към Съюза. Между есента на 2003 и пролетта на 2004 броят на тези, които се самоопределят само „според националност”, е нараснал с 12%, докато броят на тези, които се виждат като „поне отчасти европейци”, е намалял със 7%. (А не трябва да се забравя, че според същото проучване нивото на запознатост с ЕС е по-високо сред новите, отколкото сред старите членки.)
Още повече, че в новите страни-членки има твърде малко пан-европейски играчи, способни да подпомогнат по-голяма културна хо­могенност в един разширен ЕС. Гражданските организации, особено интересуващите се от европейски въпроси, са определено недостатъчно развити в по-голямата част от новите членки40. Партиите са по-развити и някои се присъединиха към съществуващите федерации от партии в Европарламента. Но е далеч не е сигурно, че те ще действат като аген­ти за културната хомогенизация на Съюза. При изборите през 2004 за Европарламент имаше увеличение на броя на евроскептичните членове на ЕП, като много от тях дойдоха от новите страни-членки от Източна Европа41. Нито пък има някакво свидетелство, че разширението ще сти­мулира развитието на паневропейски медии. Въпреки че много вестници в новите членки сега са в ръцете на международни медийни конгломера­ти, националната телевизия все още в голяма степен е под контрола на националните правителства и действа по-скоро като двигател на култур­на диверсификация, отколкото на уеднаквяване42.
Ситуацията изглежда доста безизходна. Без уеднаквяване на де­мократичните култури би било трудно да се артикулират и агрегират обществените предпочитания, още по-малко пък да се установи истин­ска европейска цел или интерес. Но такова уеднаквяване на културите е особено трудно да се постигне и е възприемано като нежелателно, осо­бено в новите членки от Централна и Източна Европа. Ситуацията из­глежда значително по-малко безнадеждна, ако изоставим аналогията с националната държава, когато говорим за Европейския съюз. Вместо да се опитваме да изградим Европейска нация с главна буква, можем да се опитаме да подсилим едно чувство на конституционен патриотизъм по целия континент, отразяващо общите права и задължения на всичи европейски граждани43. Има много мъдрост в лозунга на Европейската комисия за подкрепа на „единство в разнообразието.” Инаистина, иден­тичност, която не признава плурализма, индивидуализма и мултикулту­рализма, едва ли е подходяща за една демократична система.
Заключения и препоръки
Общото заключение от този анализ е, че присъединяването към Съюза има някои очевидни негативни последици за демокрацията в новите страни-членки. Вярно е, че присъединяването е създало среда, по-подходяща за демокрацията в икономически и политически смисъл. Членството подпомогна икономическия успех на Централна и Източна Европа и укроти популистките изкушения на местните популисти. Като оставим това настрана, все повече и повече решения сега се вземат по начин, който едва ли би могъл да се определи като истински демокра­тичен, особено по отношение на представителство, участие и демокра­тична отговорност.
Три по-специфични заключения също са очевидни. Първо, при­съединяването към Съюза е направило демократичното управление по-сложно и усложнено. Повечето пластове и центрове на управление правят по-трудно да се осигури прозрачността на вземането на решения и демократичната отговорност на натоварените с вземане на решения. Сложната европейска система на управление може и да е по-ефективна в справянето с предизвикателствата на модернизацията и глобализаци­ята, но много граждани на Централна и Източна Европа отново имат впечатлението, че решения относно живота им се вземат извън техните граници и то от до голяма степен неидентифицирани играчи и органи.
Второ, парламентите в Централна и Източна Европа са най-голе­мите институционални губещи в процеса на евроинтеграцията. Вярно е, че позицията им никога не е била особено силна и преди влизането в Съюза, отчасти поради техни собствени организационни недостатъци, отчасти и поради слабите партии в региона. Въпреки това присъеди­няването към Съюза е отслабило допълнително позицията им, защото европейската система на управление привилегирова немажоритарни ин­ституции и технически експерти.
Трето, гражданите на Централна и Източна Европа може да се чувстват по-изолирани и безпомощни след прехвърлянето на правомо­щия от национално на европейско ниво. Това не е само защото евро­пейското управление съвсем естествено е по-дистанцирано от индиви­дуалните грижи, отколкото е едно национално правителство, но също и защото отсъствието на европейски demos пречи на паневропейската комуникация и солидарност. Вмисловните карти на западноевропейци­те източноевропейците са все още в европейската периферия без право на равен глас в политиките на Съюза.
Няма лесни решения за разрешаването на споменатите пробле­ми. Тази статия показа, че е практически невъзможно, а може би и неже­лателно, да се опитваме да създадем подобна на държава парламентар­на демокрация на съюзно ниво. Действително, на тази идея особено се противопоставят новите държави-членки от Централна и Източна Ев­ропа. Също е важно да се схване, че новите членки имат малко по-раз­лична чувствителност и изисквания от старите членки. С други думи, универсални решения в стил „един номер става на всички” за решаване на проблемите с демократичния дефицит на разширения съюз няма да сработят. Но ситуацията не изглежда толкова безпросветна, ако при­ложим няколко смислени мерки за засилване гражданското участие в европейското вземане на решения.
Опростяването на европейската система на управление чрез пове­че централизация и йерархичност не е желателно в светлината на анали­за по-горе. Но европейската прозрачност и отчетност може и да се под­силят чрез по-ясното очертаване на ролята и функциите на различните европейски центрове на управление и чрез принуждаването на европей­ските отговорни за решенията лица да обясняват и защитават публично решенията си44. същото време е важно да се задържат някои области на обществения живот на национално и местно ниво (и извън европейските компетенции45). Гражданите в новите страни-членки, в частност, биха се чувствали по-малко безсилни, ако можеха да упражняват значителен контрол над решенията от по-ниско ниво по важни за всекидневния им живот въпроси: образование, обществено здравеопазване и социална за­щита.
Засилването правомощията на националните парламенти в евро­пейското вземане на решения би могло да помогне на парламентите в новите страни-членки да си върнат някои загубени територии. Но една такава стъпка би могла да стимулира национален егоизъм в европей­ската политика и като резултат да парализира европейския процес на вземане на решения. Затова е по-добре да се мисли за осигуряване на по-добър достъп до вземане на решения не само на националните парла­менти, но и на различни професионални асоциации и неправителствени организации, с интереси и ангажименти, които не са ограничени само в националните граници. Такива транснационални социални актьори обикновено са по-слаби в новите членки, затова Съюзът трябва да им помогне да догонят своите западни партньори46.
Важно е също да се подсили европейската комуникация и соли­дарност. Тази статия показа, че всякакви опити да се налага определен тип европейско гражданство са погрешни и напразни. Но Съюзът може да даде повече възможности на европейските граждани да научат за раз­личните си култури и истории. Съюзът трябва да създаде повече ин­ституционали канали за обмяна на идеи сред различни професионални, религиозни и етнически групи. Няма нужда да се опитваме да създава­ме общ европейски интерес, но има нужда да се опитаме да създадем повече разбиране между различните обществени играчи в целия конти­нент. Без това да бъде направено, гражданите в новите членки винаги ще чувстват, че интересите им не са разбрани и не са взети насериозно в Европейското вземане на решения.
Накрая, съюзът трябва да действа като страж, защитаващ демо­кратичните права и процедури. Това в голяма степен може да се направи чрез комбинация на тиха дипломация и публично „осъждане”. Добър пример за последното е резолюцията на Европарламента от 2006, която осъди „общото настъпление на расистка, ксенофобска, антисемитска и хомофобска нетърпимост в Полша47. ”Откакто влезе в сила Договорът от Амстердам, Съюзът е имал правото да се намесва не само ако една страна-членка нарушава огромна част от икономическото или админи­стративното acquis, но и ако не се съобразява с принципите на демо­крацията, човешките права и върховенството на закона, провъзгласени в член 6(1) на ЕС. Съюзът трябва да се научи да прилага този член на практика по по-ефективен начин, отколкото това се е правело досега48. Гражданите в новите (и старите) страни-членки също могат да защитят правата си, като се обърнат към Европейския съд за правата на човека, и като подадат жалби пред Европейския омбудсман49.
Всички тези мерки няма да направят така, че демокрацията в Съ­юза да напомня на демокрацията в националните държави. Но те ще за­силят качеството на демокрацията в самия съюз. Трябва да започнем да мислим за европейската демокрация по един нов начин и това особено се отнася за новите страни-членки от Централна и Източна Европа. Те току-що успешно са изградили работеща демокрация върху пепелищата на авторитарния комунизъм и не искат това да бъде загубено след при­съединяването им към един „друг” съюз.
Бележки:
* Превод на Ружа Смилова от сп. East European Politics and Societies, Vol. 21, No.1, pages 162–180.
1Виж напр. Karen E. Smith, “The Evolution and Application of EU Membership Conditionality,” в Marise Cremona, съст., The Enlargement of the European Union (Oxford: Oxford University Press, 2003), 114-15; или Milada A. Vachudova,, Europe Undivided: Democracy, Leverage, and Integration after Communism (Oxford: Oxford University Press, 2005).
2Виж Съвет на Европейския съюз, Заключения от президенството: Среща на върха на ЕС в Копенхаген (Брюксел: Съвет на министрите на ЕС, 1993).
3Виж Loukas Tsoukalis, The European Community and Its Mediterranean Enlargement (London: Allen & Unwin, 1981).
4Този аргумент често се изтъква от полски експерти, но според Евробарометър 2005 много по-голям процент от поляците са по-удовлетворени от начина, по който демокрацията работи в ЕС (62%), отколкото от това как тя работи в Полша (39%). Виж Eurobarometer 2005 (Brussels: European Commission, June 2006). Като цяло повече граждани в новите страни-член­ки, отколкото в старите ЕС 15, са доволни от начина, по който работи демокрацията в ЕС (съответно 59% срещу 41%).
5Виж напр. Lester M. Salomon, съст., The Tools of Government (Oxford: Oxford University Press, 2002); или Christopher Hood, The Art of the State (Oxford, UK: Clarendon, 1998). Виж още Max Weber, “Politik als Beruf,” в Gesammelte politische Schriften (Tuеbingen, Germany: J.C. Mohr, 1971); и Hendrik Spruyt, The Sovereign State and Its Competitors (Princeton, NJ: Princeton University Press, 1994).
6Виж Peter Flora et al., съст., State Formation, Nation-Building, and Mass Politics in Europe. The Theory of Stein Rokkan (Oxford: Oxford University Press, 1999); или Stefano Bartolini, Restructuring Europe. Centre Formation, System Building, and Political Structuring between the Nation State and the European Union (Oxford: Oxford University Press, 2005).
7Beate Kohler-Koch and R. Eising, съст., The Transformation of Governance in the European Union (London: Routledge, 1999); или Jeremy Richardson, съст., European Union Power and Policy-Making (London: Routledge, 2001).
8Виж R. Daniel Kelemen, “The Politics of ‘Eurocratic’ Structure and the New European Agencies,” West European Politics 25 (2002): 93-118.
9Както Майкъл Кийтинг го представи, “Това е един сложен политически ред, сравним, макар и не идентичен, с преддържавния европейски ред от припокриващи се и недопокриващи се суверенитети, различни типове авторитет в държавата, икономиката и гражданското об­щество и съревноваващи се форми на легитимност.” Виж Michael Keating, “Europe’s Changing Political Landscape: Territorial Restructuring and New Forms of Government,” в Paul Beaumont, Carole Lyons, and Neil Walker, съст., Convergence and Divergence in European Law (Oxford: Hart, 2002), още Helen Wallace, William Wallace, and Mark Pollack, съст., Policy-Making in the European Union (Oxford: Oxford University Press, 2005).
10Виж напр., Liesbet Hooghe and Gary Marks, “Unravelling the Central State, but How? Types of Multi-level Governance,” American Political Science Review 97 (2003): 234.
11Например Адриен Хертие посочва, че 4500 лобита и 650 консултантски фирми и юри­дически кантори, специализиращи в ЕС дела, имат диспропорционален достъп до и влия­ние над решенията в ЕС. Виж Adrienne Heritier, “Composite Democracy in Europe: The Role of Transparency and Access to Information,” Journal of European Public Policy 9 (2003): 816.
12Виж, напр., Frank Decker, “Governance beyond the Nation-State: Reflections on the Democratic Deficit of the European Union,” Journal of European Public Policy, 8 (2002): 256-72; или Yannis Papadopoulos, “Cooperative Forms of Governance: Problems of Democratic Accountability in Complex Environments,” European Journal of Public Research 42 (2003): 493.
13Yves Mеny, “Making Sense of the EU: The Achievements of the Convention,” Journal of Democracy 14 (2003): 68-69.
14Виж Еurobarometer (Brussels: European Commission, June 2006), 30.
15Новите членки се опитаха да спрат опитите на ЕС да ограничи данъчната конкурен­ция, защото те трябва да продължат да предлагат по-добри условия на инвеститорите, ако искат да настигнат по-развитите членки. Новите членки също така се тревожат, че критериите за уеднаквяване, изисквани от договора в Маастрихт, ще попречат на какъвто и да било по-бърз растеж и поради това ще възпрепятстват опитите им да настигнат старите членки. Това е така, понеже бърз растеж в техния случай значи много по-високи нива на инфлация и дефицит, отколкото са позволени от договора в Маастрихт. Например новите членки в критична степен зависят от инвестиции в инфраструктурата, за да осъществят необходимите структурни ре­форми и да изпълнят целите на реално (а не само на хартия) уеднаквяване. Хармонизацията на правилата за търговия за всички членки на ЕС значеше, че някои нови членки, като Естония, например, трябваше да повишат външните си мита и немитническите бариери (напр. субси­дии, квоти и антидъмпингови налози) по отношение на нискоданъчни територии извън ЕС. Виж напр. Helmut Wagner, “Pitfalls in EMU Enlargement,” на http://www.aicgs.org/c/wagner.shtml; или Likka Korhonen, “Some Implications of EU Membership on Baltic Monetary and Exchange Rate Policies,” във Vello Pettai и Jan Zielonka, съст., The Road to the European Union: Estonia, Latvia and Lithuania (Manchester, UK: Manchester University Press, 2003), 255-81. Виж също Magnus Feldmann и Razeen Sally, “From the Soviet Union to the European Union: Estonian Trade Policy, 1991-2000,” World Economy 25 (2002): 79-106.
16“Европейската интеграция: нови възможности и предизвикателства,” обръщение на Вайра Вике-Фрайберга, президент на Латвия, пред Института по европейски дела в Дъблин, 4 юни 2002, http://europa.eu.int/futurum/documents/speech/sp040602_en.htm.
17Dimitrij Rupel, “The Future of Europe-Debate,” Ljubljana, Slovenia, 3 July 2001, http://
europa.eu.int/futurum/documents/other/oth030701_en.pdf.
18За един по-задълбочен анализ на обсега на парламентарните правомощия, виж напр., Gerhard Loewenberg and Samuel C. Patterson, Comparing Legislatures (Lanham, MD: University of America Press, 1979), 43-67.
19Европейският парламент (ЕП), за пръв път директно избран през 1979, значително е увеличил правомощията си през последните две десетилетия. Единният европейски акт въведе процедурата за сътрудничество, първата стъпка към превръщането на ЕП в съзаконодател съвместно с Европейския съвет. След това договорът от Маастрихт въведе процедурата на съвместно вземане на решения (която беше видоизменена от договора в Амстердам), която превръща ЕП в един де факто съ-законодател в онези сфери на публични политики, за които се отнася. Това значи, че нито Европейският съвет, нито Европейският парламент могат да приемат законодателство без подкрепата на другата институция. Виж Andreas Maurer, “The Legislative Powers and Impact of the European Parliament,” Journal of Common Market Studies 41 (2003): 227-47. Що се отнася до други традиционни законодателни задачи, най-вече такива като избора на изпълнителна и съдебна власт, ЕП има далеч по-малко правомощия. Въпреки че бъдещите еврокомисари трябва да преминат изслушвания в ЕП, Парламентът може да отхвърли номинацията на Комисията като цяло, а не на индивидуални комисари. Това значи­телно отслабва влиянието на ЕП. (че през октомри 2004 бъдещият президент на ЕК беше принуден да преразгледа предложения списък на своите комисари под натиска на ЕП). Съдиите в Европейския съд и Първоинстанционния съд са назначени от страните-членки, без да е необходимо каквото и да одобрение на ЕП.
20Виж Luciano Bardi, “Transnational Party Federations, European Parliamentary Party Groups and the Building of Europarties,” в Richard Katz and Peter Mair, съст., How Parties Organize: Change and Adaptation in Party Organizations in Western Democracies (London: Sage, 1995).
21Виж Amie Kreppel, The European Parliament and Supranational Party System: A Study in Institutional Development (New York: Cambridge University Press, 2002).
22Виж, напр, Alec Sweet Stone, Governing with Judges: Constitutional Politics in Europe (Oxford: Oxford University Press, 2000).
23Виж Giandomenico Majone, “Delegation of Regulatory Powers in a Mixed Polity,” European Law Journal 8 (2002): 319-39.
24Общата избирателна активност на изборите за Европарламент през 2004 беше 45.7%. Индивидуалните числа на избирателната активност за всички страни-членки, нови и стари съ­ответно, започвайки с най-ниската, бяха както следва, в проценти: Словакия 16.96, Полша 20.87, Естония 26.83, Чешка република 28.32, Унгария 28.5, Латвия 41.34, Литва 48.43, Кипър 71.19, Малта 82.37, Швеция 37.8, Португалия 38.6, Великобритания 38.83, Холандия 39.3, Финлан­дия 39.4, Австрия 42.43, Франция 42.76, Германия 43, Испания 45.1, Дания 47.9, Ирландия 58.8, Гърция 63.4, Италия 73.1, Люксембург 89, Белгия 90.81 (задължително гласуване); данните са достъпни на http://www.elections2004.eu.int/ep-election/sites/en/results1306/turnout_ep/index.html.
25Интересно е, че страната с най-ниска избирателна активност при Евроизборите – Словакия, имаше най-високата избирателна активност от всички референдуми за членство, а страната с най-висока активност за Евроизборите – Малта, имаше най-малка активност в референдума си за членство. Избирателната активност в референдумите за членств беше както следва, започвайки от най-високата, в проценти : Литва 90, Словения 90, Унгария 84, Чешка република 77, Полша 77, Естония 67, Латвия 67, Малта 54.
26Виж напр. речта на г-жа Кристина Ойуланд, външен министър на Естония, “Един ЕС с 25 членки и ролята на Естония в него”, в серията лекции на Европейския център за политики “Meet the New Member States,” 23 октомври, 2002, Брюксел http://www.vm.ee/eng/kat_140/2961.html&arhiiv_kuup=kuup_2002; или приноса на министър-председателя на Чешката републи­ка Милош Земан към “The Debate on the Future of Europe,” 14 юни, 2001, http://europa.eu.int/futurum/documents/contrib/cont140601_en.htm.
27Stephen Holmes, “A European Doppelstat?” East European Politics and Societies 17 (2003): 113. Холмс също отбеляза, “Процесът на присъединяване отне на ненапълно демократизира­ните източноевропейски държави най-важното „училище по демокрация”, а именно, „необхо­димостта под натиска на събитията да се изработва кохерентна политика от какафонията на вътрешни интереси и мнения.”
28Opinions on the Functioning of Public Institutions (Warsaw, Poland: CBOS, June 2002). Разбира се, има и много други фактори зад намаляващата популярност на източноевропийски­те парламенти, но е важно да се отбележи, че някои немажоритарни институции като конститу­ционните съдилища или централните банки се радват на значително по-голяма популярност, въпреки техния доста противоречив политически активизъм. През 1995 в Унгария общест­вената подкрепа за конституционния съд беше 58%, сравнена с 36% за парламента и 35% за правителството. Данните са от Gabor Halmai and Kim Lane Schepple, “Living Well Is the Best Revenge: The Hungarian Approach to Judging the Past,” в A. James McAdams, съст., Transitional Justice in New Democracies (South Bend, IN: University of Notre Dame Press, 1996), 155–84, на стр. 181, таблица 1. Подобни данни по отношение на Чешката република и Словакия, са дадени от Herman Schwartz, The Struggle for Constitutional Justice in Post-Communist Europe (Chicago: University of Chicago Press, 2000), 320, n. 22. Виж също изследването на Евробарометър 2004, който показва, че хората в ЕС 25 имат по-голямо доверие на Европейския съд, отколкото на която и да е друга Европейска институция, и тази „пропаст в доверието” е особено очевид­на в новите страни-членки. Европейска комисия, Евробарометър пролетта на 2004 (Brussels: European Commission, 2004).
29Renauld Dehousse, “Constitutional Reform in the European Community: Are There Alternatives to the Majority Avenue?” в Jack Hayward, съст., The Crisis of Representation in Europe (London: Frank Cass, 1995), 134.
30Виж Gabriel A. Almond and Sidney Verba, The Civic Culture (Princeton, NJ: Princeton University Press, 1963); и Hans-Dieter Klingemann and Dieter Fuchs, съст., Citizens and the State (Oxford: Oxford University Press, 1995).
31Разбира се, това не означава, че трябва да се пренебрегва опита на многонационалните държави, които са успели да удържат множествени идентичности. Виж, напр., Michael Keating, “Europe’s Changing Political Landscape: Territorial Restructuring and New Forms of Government,” в Paul Beaumont, Carole Lyons, and Neil Walker, съст., Convergence and Divergence in European Public Law (London: Hart, 2002), 7.
32Виж Kalypso Nicolaidis, “We, the Peoples of Europe...,” в Paul Hilder, съст., The Democratic Papers: Talking about Democracy in Europe and Beyond (Brussels: The British Council, 2004), 22-33. Виж също и J. H. H. Weiler, The Constitution of Europe (Cambridge: Cambridge University Press, 1999).
33Mathew J. Gabel and Christopher J. Anderson, “The Structure of Citizen Attitudes and the European Political Space,” Comparative Political Studies 25 (2003): 893-913; Philip Schlesinger, “The Changing Spaces of Political Communication: The Case of the European Union,” Political Communication 16 (1999): 263-79; и Hans-JörgTrenz and Klaus Eder, “The Democratizing Dynamics of a European Public Sphere: Towards a Theory of Democratic Functionalism,” European Journal of Social Theory 7 (2004): 5-25.
34иж напр. Simon Hix et al., “The Party System in the European Parliament: Collusive or Competitive?” Journal of Common Market Studies 41 (2003): 309-31.
35Досега са станали пет разширявания. От създаването си през 1957 г. Еропейският съюз е пораснал от една Европейска икономическа общност с шест страни-членки (Германия, Фран­ция, Италия, Холандия, Белгия и Люксембург) до съюз на двадесет и пет членки с население над 450 милиона граождани. През 1973 се присъединяват Великобритания, Ирландия и Дания, през 1981 – Гърция, през 1986 – Испания и Португалия; в 1995 – Австрия, Швеция и Фин­ландия; и през 2004 Чешката република, Естония, Унгария, Латвия, Литва, Полша, Словакия, Словения Кипър и Малта. Виж Ania Krok-Paszkowska and Jan Zielonka, “EU Enlargements and the Evolving Nature of European Integration,” в Anand Menon and Colin S. Hay, съст., European Politics (Oxford: Oxford University Press, 2006).
36Според Световното изследване на ценностите (виж http://www.worldvaluessurvey.org/) и Литва имат еднакво нисък процент за тези, които възприемат насилието като не­легитимно. Подкрепата за авторитарно управление е по-висока във Финландия, отколкото в Унгария, Естония или Словения. Но Германия (Източна и Западна) показва още по-малко под­крепа за авторитарно управление, отколкото която и да е от новите страни-членки. Етническа­та търпимост в Чешката република е по-висока, отколкото в Испания, но Испания е много по-толерантна както от прибалтийте републики, така и от Унгария. А в Полша и Естония индексът за солидарност е много по-висок от този в Швеция, но все пак е по-нисък от този в Испания. Виж Dieter Fuchs and Hans-Dieter Klingemann, “Eastward Enlargement of the European Union and the Identity of Europe,” West European Politics 25 (2002): 19–54.
37За един по-задълбочен анализ на европейското публично пространство, виж Philip Schlesinger and Diedre Kevin, “Can the European Union Become a Sphere of Publics?” в Erik Oddvar Eriksen and John Erik Fossum, съст., Democracy in the European Union (London: Routledge), 222-28.
38Vаclav Klaus, Ceska cesta (Prague, Czech Republic: Profile, 1994), 136.
39Eurobarometer (Brussels: European Commission, June 2004), 182.
40За един задълбочен анализ на богат набор от сравнителни данни за гражданското общество в новите страни-членки, виж по-специално Joerg Forbrig, “Civil Society: Theory and Practice in East-Central Europe” (Unpublished PhD thesis, European University Institute, Florence, 2004). Виж също Think Tanks in Central and Eastern Europe (Washington, D.C.: Freedom House, 1999); и Katherine Gaskin and Justin Davis Smith, A New Civic Europe? A Study of the Extent and Role of Volunteering (London: National Centre for Volunteering, 1997).
41Виж http://euobserver.com/?aid=16766; и http://www.guardian.co.uk/guardianpolitics/ story/0,,1238317,00.html. За задълбочен анализ на партиите в Източна Европа, виж Herbert Kitschelt et al., Post-Communist Party Systems: Competition, Representation, and Interparty Cooperation (Cambridge: Cambridge University Press, 1999), 402. Виж и Anna M. GrzymaÂa-Busse, Redeeming the Communist Past: The Regeneration of Communist Parties in East Central Europe (Cambridge: Cambridge University Press, 2002), 123-74; и Klaus von Beyme, “Parties in the Process of Consolidation in East-Central Europe,” в Geoffrey Pridham and Attila Agh, съст., Prospects for Democratic Consolidation in East-Central Europe (Manchester, UK: Manchester University Press, 2001), 146, 154.
42Виж напр. Helena Luczywo, “Media Market Development, Privatisation and Ownership Patterns in SEE and New EU Member Countries” (Conference paper, June 2004), http://www.mirovni-insitut.si/mdia_ownership/conference/pdf/Galik.pdf; и Michal Klima, “Czech Media Market 1992-2004” (Conference paper, June 2004), http://www.mirovniinstitut.si/media_ownership/conference/pdf/Klima.pdf.
43Понятието за „конституционен патриотизъм” обикновено се асоциира с трудове­те на Юрген Хабермас. Виж напр. Juеrgen Habermas, “Yet Again: German Identity—A Unified Nation of Angry DM Burghers?” New German Critique 52 (1991): 84-101; или Jürgen Habermas, The Philosophical Discourse of Modernity: Twelve Lectures (Cambridge, MA: MIT Press, 1987), 11-16. За един всеобхватен анализ на произхода на понятието и Хабермасовата му интерпретация, виж Jan-Werner Müller, Another Country: German Intellectuals, Unification and National Identity (New Haven, CT: Yale University Press, 2000), 90-119.
44Според Ив Мени проектът за Европейска конституция само до известна степен е изя­снил позициите на европейските клонове на управлението. Например не е даден ясен отговор на въпроса “Кой е изпълнителният орган на ЕС?” Виж Yves Mеny, “Making Sense of the EU: The Achievements of the Convention,” Journal of Democracy 14 (2003): 68–69.
45Както Робърт Дал правилно твърди, “По-високото ниво на решенията не би трябвало да води неминуемо до задълбочаващо се усещане за безсилие, стига гражданите да могат да упражняват значителен контрол над решенията по отношение на важните за всекидневния им живот въпроси: образование, обществено здравеопазване, градоустройство.” Robert A. Dahl, “A Democratic Dilemma: System Effectiveness versus Citizen Participation,” Political Science Quarterly 109 (1994): 33.
46Виж Marc MorjéHoward, The Weakness of Civil Society in Post-Communist Europe (Cambridge: Cambridge University Press, 2003).
47Виж International Herald Tribune, 30 June, 2006, 2.
48Европейският съюз приложи за пръв път този член през 2000, когато екстремистка­та Партия на свободата на Йорг Хайдер стана част от австрийското правителство. Но това упражнение се оказа само отчасти успешно и твърде противоречиво. Виж, напр., Per Cramеr and Pое Wrangle, “The Heider Affair, Law, and European Integration,” Europarеttslig tidskrift 28 (2000): 28–63; или Matthew Happold, “Fourteen against One: The EU Response to Freedom Party Participation in the Austrian Government,” International and Comparative LawQuarterly 49 (2000): 953–63.
49Това включва правото да се противостои на действия на европейските институции. Виж напр. Adam Cygan, “Protecting the Interests of Civil Society in Community Decision-Making—The Limits of Article 230 EC,” International and Comparative Law Quarterly 52 (2003): 955–1012.